Индонезийски приказки и ужаси

Индонезия, по-точно Бали, ме посрещна с дъжд – топъл, пороен и 12-часов дъжд, сякаш някъде над облаците се беше скъсала небесна язовирна стена. Водата се носеше като река по улиците, преливайки над еднометровите канавки, понесла със себе си всичко каквото може. Въпреки това животът продължаваше да тече нормално и само микробусите разплискваха локви между хората, скупчили се под най-близкия навес или използвайки за тази цел покрива на някоя рикша. Именно тях се опитвах да хвана, но опитът тук можеше да е с фатални последици. Да гледаш трафика в Бали, е все едно да наблюдаваш състезание от сериите НАСКАР, където всеки чака да стане катастрофата. Разликата между това само да гледаш и активно да се включиш в него е като разликата между това да гледаш корида или да размахваш червеното платно пред бика.

Тука всеки изпреварва откъдето може, червеният светофар (както и зеленият) не означават нищо, а на постоянния вой на клаксоните местните обръщат толкова внимание, колкото кенгуруто на австралийската пустош. И най-изненадващото е, че целият този хаос работи – независимо от броя на превозните средства от всякакъв тип, които се намираха на платното, те се разминаваха на косъм, но без да се сблъскат – нещо немислимо за нашите шофьори, които веднага биха налетели на отсрещната кола при подобна ситуация.

А дали да си хванете бемо?

Това установих, докато се опитвах да хвана „бемо” – местните микробуси. Бемотата са основният елемент на транспорта в Бали и могат да бъдат всичко, що е на четири колела – от миниван до камион с отрязана каросерия, чиято липсваща част е заменена от странични пейки, закрепени към стърчащата ламарина отстрани както е възможно. Ако са празни, може и да рискуваш да пътуваш с тях, но те обикновено идват окичени с хора, които висят отвсякъде, държащи се с една ръка, стоящи на един крак, тъй като шофьорите следват една и съща проста система. Те карат бавно, когато автобусът е празен, за да съберат повече пътници. Дотук – логично. Но шофьорите карат бавно и когато автобусът е препълнен, за да събере още повече пътници. Може да сте сигурни, че ще кара бързо единствено, ако конкуренцията по същия маршрут се опитва да го задмине и да му обере клиентелата.

Но освен шофьора, в автобуса се вози и още един – викач, който снове между хората и им събира пари, като същевременно лудо крещи навън дестинацията на пътуването. Когато някой реши да слиза, викачът удря с монета по прозореца няколко пъти, което е сигнал за шофьора да спре. Тъй като ръцете му обикновено са заети, викачът носи стотинката в ухото си. Но най-нереалната сценка, на която станах свидетел, бе ням викач, който само мучеше по потенциалните пътници и им правеше знаци и мимики. Не знам как се разбираха, но автобусът бе пълен и бизнесът му явно вървеше добре.

За да спреш обаче бемо, трябва да се промушиш между останалите участници в движението, да застанеш по средата на улицата и да оцеляваш, докато видиш някое бемо. Тъй като един индонезиец, който ми показа тактиката, не завърши особено добре (наложи се да му гипсират крака), аз не се реших на подобен опит, който можеше да има още по-тежки последици. В резултат на което до мен се приближи един местен и ме попита закъде пътувам. Аз му казах и още същата минута се озовах в едно бемо, а смаляващата се фигура на непознатия, която наблюдавах през задното стъкло, ми се усмихваше и махаше с ръка.

Тук пушат и плюят – предупредени сте!

Дотук – добре; но това бе само част от проблема. Останалата част от проблема е да изтраеш возенето с местните, които пушат, храчат, гледат те втренчено, като че ли досега не са виждали бял човек, спят, без да се притесняват, че полягат върху теб, крещят и пеят.

Индонезийците пушат, и то прекалено, от което, естествено, следва, че пушат по всяко време и навсякъде. Цигарите тук са неимоверно евтини – пакет американски папироси струва 2750 рупии (около 50 стотинки), а тези, които си свиват саморъчно – около 20. Затова и фасовете по тротоара са повече от паветата. От което, естествено, следва и второто – плюенето; двете вървят ръка за ръка. Заедно със сладникаво-лютивия дим на местните цигари, който се стеле навсякъде, се задава и обичайният саундтрак – започва като кашлица, прочистване на претъпканите с никотин дробове, при което наистина дълбоко можеш да оцениш опустошителния ефект на катраните върху бронхите, преминава в изключителен, прочистващ гърлото звук, който дори и маститите професори по български език в БАН не биха могли да транскрибират, използвайки всичките ни тридесет букви, след което, естествено, завършва с неизбежното плюене.

И както при пушенето, така и тук няма никакви правила за това къде и кога може и кога не може човек да плюе (последното е просто несъстоятелно твърдение). Освен това жените също споделят този навик, а половината от населението на Индонезия дъвче бетел (т.нар. бетелов орех, който расте по бетеловите палми и нарязан на тънки резени, примесен с тютюн или местни подправки за по-добър вкус, се дъвче, причинявайки лек наркотичен ефект, заради съдържащите се в него химикали, близки до никотина), който оцветява устните и зъбите им в червено, а оттам и слюнката им, така че червените храчки по улиците са нещо обичайно.

И когато видиш всичко това, се чудиш защо индонезийците те зяпат втренчено (повярвай ми, на тоя етап вече имаш толкова болнав и замаян вид, че те наистина са загрижени за здравето ти). Още повече, че това им е навик. Те гледат всичко така внимателно, сякаш го виждат за пръв път – а теб определено виждат за пръв път, докато бемота сигурно са зяпали хиляди пъти. Но това не е липса на възпитание – просто такава е тяхната култура – и не след дълго завързват разговор с теб и не спират, докато не узнаят роднините ти до девето коляно (а ученето на езици им идва отръки, те са си полиглоти във всяко отношение).

След толкова много емоции човек се чувства отпаднал и му се иска да поспи. Индонезийците могат да спят навсякъде, по всяко време, във всякаква поза. Спят прави, облегнати на колоните на някой храм, направо на земята, на улицата, водачи на рикши, сграбчили няколкоминутната почивка след целодневното обикаляне из улиците на града, спят, прострели крака и ръце навън от малкото купе, изглеждащи като октопод, хвърлен в кофа, в бемотата, облягайки се на теб, като друсането би държало буден всеки нормален човек следващите три дни, но не и индонезийците – те имат невероятната дарба да спят, да оползотворят тези пет или десет свободни минути, които съдбата им е подхвърлила.

Но пък са винаги усмихнати

И когато се събудят, ти се усмихват така, че ти идва или да ги набиеш (к'во ми се хилиш, бе, идиот такъв, досега спа върху мен!), или да им простиш всичко (добре, де, хайде, какво толкова се е случило, няма нищо, ти си готин!). Индонезийската усмивка е универсална – тя може да изразява всичко – от тъга до радост. Но когато не разбираш езика, а група местни започнат да се хилят насреща ти, лесно можеш да изпаднеш в параноя – а всъщност те просто се забавляват на твоето смущение и объркване. Една наша поговорка твърди: „Смехът държи доктора далеч“ и тук тя придобива съвсем практически измерения, защото често лекарите са на другия край на острова и могат да дойдат след ден, два, три…

За сметка на това скоростта, с която индонезийците карат по улиците, е просто зашеметяваща. Но най-лошото е, че дори самите шофьори нямат представа колко бързо се движат. В едно от двете бемота, в които пътувах, липсваше скоростомер (от отворите висяха само жици), а във второто той неизменно показваше нула. Знам, че неведението е щастие, но чак пък толкова щастие е опасно, нещо, в което човек може сам да се убеди, като чуе свиренето на гуми и скърцането на спирачки из улиците на Бали. Но естествено, тук трябва да направим уговорката какво точно означава „превишаване на скоростта“; за да има такова, се предполага, че съществуват „ограничения на скоростта“, но из цяла Индонезия видях само няколко подобни знака (които чистосърдечно бяха пренебрегнати), така че не бихме могли да обвиним водачите, че карат бързо. Поинтересувах се как стои въпросът тук и ми бе даден следният отговор: „Щом гумите не оставят следи по настилката, значи не караш с превишена скорост!“.

И крещят по улиците

За да можеш да се чуеш в целия този хаос, естествено, трябва да крещиш. И индонезийците са много добри в тази дисциплина. Крещят на всекиго, навсякъде, за всичко – на пазара, в бемотата, ако се опитват да говорят на английски с туристите, ако работят в кухнята… Жените не само че не остават по-назад, ами и изпреварват мъжете – те често направо пищят през улицата на хората от другата страна, размахват ръце оживено, казвайки им кой знае какво… Изобщо Индонезия може да бъде много шумно място. И това идва естествено в подкрепа на… безкрайното говорене!

Местните говорят много, особено ако обект на техния разговор си ти. Всеки чужденец трябва да се подготви за нескончаемите: „Хелоу, мистър! Как се казваш? Откъде си? Откога си в Индонезия?“ разговори. Всъщност „Хелоу, мистър“ е онова, на което учат малките индонезийчета в училище да казват първо на туристите, за да са учтиви, но поне половината от тях и представа си нямат какво всъщност означава; затова, за да се разбираш с местните, е добре да научиш бахаски индонезийски! По-добре научете бахаски, даже няма времена.

„Бахаса“ означава „език“ и е най-лесният, който съм усвоявал някога – той няма падежи, няма времена, няма родове, няма единствено и множествено число, няма изключения, защото няма правила! Въпреки че имат прекрасна азбука, използват латинската и затова езикът им е лесен за европейците. Всъщност единственото, от което се нуждаеш, е богат речник, защото веднъж научил думите и изсмуканата от пръсти граматика, можеш да говориш бахаски свободно. За да кажеш: „Искам да изкача тази планина утре“, трябва просто да кажеш: „Аз иска качва таз планина утре“. А бонусът е, че „бахаса Индонезия“ е почти идентичен с „бахаса Малайзия“, което ще ти е от полза, ако обикаляш и двете държави. Ето и един виц, който чух в тази връзка тук. „Как се нарича човек, който говори три езика? Полиглот. Как се нарича човек, който говори два езика? Билингвист. А как се нарича човек, който говори един език? Американец.“

„Хелоу, мистър, как се казваш?“

Ако не ти се учи цял език, трябва да научиш поне едно halo (здравей) и tidak (не). Последното е много полезно, защото индонезийците просто идват и започват да ти говорят. Тридесет секунди след като си спрял да се движиш, вече една сюрия хора се интересуват от името ти, произхода ти, личния ти статус, задавайки повече въпроси и от данъчен инспектор. В Индонезия няма такова понятие като „лично пространство“. Местните винаги са толкова „приятелски настроени“, че тази демонстрация на другарски отношения често ти идва до гуша. За индонезийците чужденецът е нещо, към което трябва да се отнасят вежливо, да проявят загриженост, ако видят, че се е загубил или има проблем, и в никакъв случай да не го оставят да скучае! Ама никога! Тук рядко можеш просто така да седнеш някъде и да гледаш как светът върви, да си водиш записки на спокойствие или кротко да прехвърлиш още една глава от книгата си. Тези прости удоволствия в Индонезия са недостижими. Всеки турист се разглежда като потенциален разговор. И той протича по един и същ начин всеки път: „Хелоу, мистър, как се казваш?“, „Рони.“, „Откъде си, мистър Рони?“, „От България.“, „А?“, „От Европа.“, „А-а, Европа. Там студено, нали?“, „Да, студено.“, „Какво работиш, мистър Рони?“, „Журналист съм.“, „А откога си в Индонезия?“, „От една седмица.“, „А-а, една седмица. Ти не видял още нищо. Аз може предложи теб всичко. Ти какво търси?“.

Тук стигаме до основната част на разговора. Поне половината индонезийци заговарят чужденците с цел да им продадат нещо. Индонезийците имат предприемачески дух, голям колкото Тихия океан (и са го доразработили още малко), действайки според презумпцията, че щом си турист, значи си богат, а щом си богат, значи задължително искаш да се разделиш с парите си. Вследствие на което, ако издържиш четирите вечни въпроса в началото на разговора, той обикновено завършва с демонстрацията на някаква стока, която трябва да купиш. Наблягам на думата „трябва“. Затова, ако не искаш да купуваш каквото и да било, е добре да се научиш да прекратяваш разговора още в самото начало – освен ако не искаш да се сдобиеш с папая на половин цена, сок от манго, самобръсначка, часовник, тениска, наркотици, момиче, Луната... всичко на половин цена! Когато обаче разберат, че да изкарат пари от теб, е все едно да получат пари от застрахователна компания, те вежливо се отдръпват. Проблемът е, че след 10 секунди се появява нов ентусиаст, който започва с „Хелоу, мистър, как се казваш?“.

Пеят фалшиво и продължително, но от сърце

Но освен че много говорят, индонезийците и много обичат да пеят. И започват ей така, спонтанно, без причина. Не че могат или че се удава на целия народ – повечето не умеят, което не им пречи да вият силно, фалшиво и продължително.

Но те не се уморяват лесно. Това е най-издръжливият народ, който съм виждал. Те са способни да повтарят еднообразни движения до припадък, да правят едно и също, нещо, което би пратило европееца в психиатрията. Те старателно засаждат зрънце след зрънце ориз в безкрайните си терасирани поля, носят огромни товари на главата си или пък стоят с часове на тротоара, наблюдавайки с огромно внимание всяко действие на някой турист, който полага неистови усилия да се направи, че не ги забелязва. Не им омръзва да заговарят със задължителния поздрав и трите неизменни въпроса буквално всеки чужденец, който им се изпречи на пътя (дори това изпречване да е просто минаване пред него), да палят цигара от цигара, да плюят и да викат. Вероятно ние не бихме могли да живеем така, както те, но не бива да забравяме, че това е една съвсем друга култура и най-вероятно индонезийците пък не биха могли да живеят така, както ние; затова не трябва да ги съдим, а просто да приемем екзотичния свят от над 300 етнически групи, всяка една от които със своите културни различия заедно са създали тази пъстра вселена от привички, традиции, ритуали, нрави...

Може да я закупите от

• редакцията
• онлайн магазина на Списание 8
• книжарници „Хеликон“

Радослав Райков – Рони Райк, е писател, изявяващ се от 14-годишен. Написва книгите „Гореща смърт“ – сборник разкази с криминална фантастика, „Тъмната страна на ръждата“ и „Реквиемното величие на кръвта“. Публикувал е разкази, новели и повести в десетки вестници и списания. През 2001 г. разказът „Кърваво съзерцание“ е награден в конкурс на ЮНЕСКО и поместен в литературния алманах „Мисъл“. 

През 2012 г. „Експериментът“ е включен в алманаха „Нова българска проза 2012“.

През 2016 г. публикува новелата The Bleeding Snow of Alaska в Amazon.com.

От 1998 г. започва да описва своите пътувания, към които подхожда не като пътешественик, а като писател. Досега има над 650 публикувани пътеписа, а тук представяме четвъртата му книга и първи пътеписен сборник, включващ 66 пътешествия и издаден с подкрепата на програма „Помощ за книгата“ на Министерството на културата.