Антон Павлович Чехов (29 януари 1860 - 15 юли 1904 г.) е руски писател и драматург. За 26 години творческа дейност създава около 900 произведения – разкази, пиеси и повести, които се превръщат в класически произведения на световната литература. Много специалисти го считат за един от най-добрите автори на къси разкази в света. Чехов работи като лекар почти през целия си живот, докато пише своите литературни произведения. По негови думи „медицината е законната ми съпруга, а литературата е моя любовница".
Чехов се оттегля от театъра след ужасните критики към „Чайка" през 1896 г., но пиесата е възродена от Константин Станиславски в Московския художествен академичен театър, което кара Чехов да напише „Вуйчо Ваньо", „Три сестри" и „Вишнева градина" - все емблематични произведения, които не слизат от световните сцени и до днес. Представяме ви някои негови велики мисли и няколко фрагмента от разказа му „За любовта".
- Човек е онова, което мисли за себе си.
- У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.
- Желанието да се служи на общото благо трябва непременно да стане потребност на душата, условие за лично щастие.
- Аз изобщо не искам от мен да произлезе нещо особено или да създам нещо велико, но просто ми се иска да живея, да мечтая, да се надявам, да успявам навсякъде… Животът… е кратък и трябва да го живеем по-добре.
- Не се успокоявайте, не се приспивайте. Докато сте млади, силни бодри, не преставайте да правите добро.
- Който не може да вземе с ласка, няма да вземе и със строгост.
- Ако се боите от самотата, не се женете.
- В семейния живот главното е търпението. Любовта не може да продължи дълго.
- Какво огромно щастие е да обичаш и да си обичан.
- Това, което изпитваме, когато сме влюбени, може би е съвсем нормално състояние. Влюбеността показва на човека какъв трябва да бъде.
- Жените без мъжко общество помръкват, а мъжете без женско – оглупяват.
- Ако срещу някоя болест се предлагат твърде много средства, то значи тази болест е неизлечима.
- Парите, както и водката, правят човека смахнат.
- Човек, който не пуши и не пие, неволно предизвиква въпроса: „Ами дали не е негодник?”
- Честта не може да се отнеме, но може да се изгуби.
- Руският човек обича да си спомня, но не обича да живее.
- Смисълът на живота е само в едно – в борбата.
- Вярвам, че нищо не преминава безследно и че всяка най-малка стъпка има значение за сегашния и бъдещия живот.
- Възпитаните хора уважават човешката личност и затова са винаги снизходителни, меки, вежливи и отстъпчиви.
- Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не правиш забележка на този, който го направи.
- Умните хора, когато са снизходителни към невежите, са изключително симпатични.
- На човек му става по-добре тогава, когато му покажете какъв е.
- Необходимо е да се стремим всеки да види и да узнае повече, отколкото е видял и узнал баща му и дядо му.
- Децата са свети и чисти. Не бива да ги превръщаме в играчка на своето настроение.
В Москва, още когато бях студент, имах приятелка, мила дама, но всеки път, когато я държах в обятията си, тя си мислеше колко ще й давам на месец и колко струва сега фунт говеждо. Така и ние, когато обичаме, не преставаме да си задаваме въпроси: дали е честно, или не е, умно ли е, или е глупаво, докъде ще доведе тази любов и така нататък. Хубаво ли е това, или не, не зная, но че то пречи, не удовлетворява и нервира — в това съм уверен.
Бях нещастен. И в къщи, и на полето, и в плевника мислех за нея, стараех се да разбера тайната на младата, красива, умна жена, която се омъжва за неинтересен човек, почти старец (мъжът й минаваше четиридесетте) и има от него деца, да разбера тайната на този неинтересен добряк, простодушен човек, който разсъждава с такова скучно здравомислие, на баловете и вечеринките се държи около солидните хора, отпуснат, ненужен, с покорно, безучастно изражение, сякаш са го довели тук да го продават, който обаче вярва в своето право да бъде щастлив, да има деца от нея; и все се стараех да разбера защо е срещнала именно него, а не мен, и защо е трябвало в нашия живот да стане такава ужасна грешка.
Дълго разговаряхме, мълчахме, но не разкривахме любовта си, таяхме я плахо, ревниво. Страхувахме се от всичко, което можеше да открие нашата тайна дори на нас самите. Обичах я нежно, дълбоко, но разсъждавах, питах се до какво може да доведе нашата любов, ако не ни стигнат силите да се борим с нея; струваше ми се невероятно тази моя тиха, тъжна любов изведнъж грубо да прекъсне щастието в живота на мъжа й, на децата й, на целия този дом, където така ме обичат и така ми вярват. Честно ли е? Тя би тръгнала след мен, но къде? Къде можех да я отведа? Друго би било, ако водех красив, интересен живот, ако се борех например за освобождението на родината или ако бях знаменит учен, артист, художник, а то от една обикновена, делнична обстановка ще я въвлека в друга, също такава или още по-делнична. И колко ли би продължило нашето щастие? Какво ще стане с нея, ако се разболея или умра, или просто ако се разлюбим?
Когато там, в купето, погледите ни се срещнаха, душевните сили ни напуснаха, прегърнах я, тя притисна лице към гърдите ми и сълзи потекоха от очите й; целувайки лицето й, раменете, ръцете, мокри от сълзи — о, колко нещастни бяхме ние с нея, — аз й признах любовта си и с пареща болка в сърцето разбрах колко ненужно и нищожно, каква заблуда е било всичко, което ни пречеше да се обичаме. Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази любов трябва да те ръководи нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от греха или добродетелта в техния обикновен смисъл или изобщо не трябва да разсъждаваш.
Из "За любовта", Антон Павлович Чехов, 1898
Превод Венцел Райчев
