Снимка: wikimedia.org
Димитър Талев Петров – Палисламов (1 септември 1898 г. - 20 октомври 1966 г.) е велик български писател и журналист, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Ще остане в литературната история на България и с трилогията епически романи "Самуил, цар български"("Щитове каменни", "Пепеляшка и царският син" и "Погибел"). Изключително плодотворен автор, чието творческо вдъхновение не секва и през годините, когато е в затвора, после изпратен в лагер, обвинен от тогавашната власт за великобългарски шовинист, както и след това – по време на изгнанието му в Луковит. Нека си припомним финеса и дълбочината на словото му, останало завинаги в българската съкровищница.
- В благородните и чисти вълнения човешката душа се пречиства.
- Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.
- Научи миналото на своя народ, за да се гордееш.
- Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!
Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.
В часове на тежки изпитания търсим опора, у най-достойните. И когато няма достойни между живите или те са слепи и глухи, търсим опора у мъртвите.
- Ние поетите сме като свирците на пиршество или като тъжачките до ложето на мъртвия. Но делата на царете живеят в нашето слово; без нашето слово те биха изчезнали бързо от паметта на людете.
- Човешката мъка винаги има край, стига да може човек да го дочака, да претърпи мъката си.
- Имаше и нещо друго, което караше всеки войник да стъпва предпазливо и леко като дебнещ звяр, да се озърта на всички страни с бдителни очи, да стиска здраво дръжката на меча и якия прът на копието: това беше един задрямал вече нагон, ала все още жив в разтуптените сърца на тия хиляди мъже, които се приближаваха в тъмнината към своите смъртни врагове и жертви.
Самуил дишаше с пълни гърди свежия студен въздух. Той дигна поглед към грейналото звездно небе. Тъкмо срещу него, високо горе, блестеше необикновено едра звезда. Тя трептеше като ярък пламък, преливаха се в нея синкави, червени и жълти блясъци — това беше най-светлата звезда по небето тая нощ. По устните на Самуила потрепна мечтателна усмивка: изгряла бе негли звездата на България… Последните няколко години бяха години на сполука, години и дни на благополучие и мир. Царят въздъхна и наведе очи. Дано да продължи това благополучие още пет или още три години. Докато България събере всичките си сили, цялата си душа. Борбата още не беше свършена…
- И както винаги, отгоре кипеше пяната на човешката суета и гордост - шумяха и се тупаха в гърдите, хвалеха се с чуждите подвизи най-много тия, които никога нямаше да застанат на Стражица. За храбрите загинали мъже се говореше като че ли по-малко, може би защото е трудно да се намерят думи, може би защото стават излишни и най-силните думи, когато се говори за истински подвиг.
- За това мислеха и говореха, повече мислеха, а по-малко говореха най-мъдрите; тия, които знаят, че като стане едно, ще стане и друго след него; че всяко човешко дело, добро или лошо, има свои неизбежни последици.
- Разсъдливите са повече склонни към скръб и по-малко към радост.
- И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ...
- Когато оставаха сами, мълчаха и двамата пред недопитата чаша на тяхната неизмерима горест — на самото й дъно все още проблясваше капка от надежда. Така е винаги с човешките скърби, дори и когато очите виждат пресъхналото дъно на горчивата чаша.
Той не спомена името божие — далеко беше бог, далеко беше небесният зрител. Към кого отправи старият човек тая своя молитва? Към Македония ли, която нямаше образ; към народа ли, който имаше хиляди и хиляди образи; към свободата ли, която беше само далечна светлина? Лазар Глаушев не назова никакво име в най-горещата си молитва, ала от нея извираше зракът в дълбокия вир.
