Моето поколение вчера загуби един от символите си, а българското кино – едно от големите си имена – почина актьорът Иван Иванов. Аз съм от онези, които поне веднъж в годината гледат „Всичко е любов“, през няколко години – „Лавината“, „Комбина“ и „Романтична история“ и на около 10 години си пускам „Другият наш възможен живот“. През безкрайните нощи на изолация преди две години отново преоткрих телевизионния сериал „Нощем с белите коне“ (1984) по Павел Вежинов, в него Иван Иванов играе Сашо, племенникът на акад. Урумов (Николай Бинев).
Последният път бях с „Всичко е любов“ на 5 януари в едно малко хотелче в Будапеща, в което не се ловеше нищо на телевизора, ако нямаш акаунт в Нетфликс. Но имаше Youtube и си го изгледах с такава страст, с каквато и през 1979 г., когато излезе този емблематичен за времето си филм на режисьора Борислав Шаралиев, по сценарий на Боян Папазов, с оператор - Стефан Трифонов. Никога няма да ми омръзне. От ония филми е, в които веки път откриваш нещо – детайл, предмет, поглед, фраза, които са ти убягвали.
И Иван Иванов е от онези актьори, които където и да става докосването – в киното, театъра, телевизионните продукции, дублаж – никога няма да ти омръзне. Превъплъщенията му са десетки, персонажите – от различни епохи, възрастови категории, степен на героичност или по-скоро на безграничност.
Не знам дали съм романтичка или идеалистка, но този филм и заглавието му, инкрустираха в сърцето ми слогана „Всичко е любов“ и от тогава насам той е несменяем в моя живот. Това дължа на актьора Иван Иванов. Нищо повече и нищо по-малко от участието му във филма на моя живот. За което съм му безкрайно благодарна и признателна.
Днес много от познатите ми ще се простят с Иван Иванов като си пуснат „Всичко е любов“. Някои снощи вече са го изгледали, БНТ го излъчи извънредно.
Други ще разлистят стихосбирките му. Поезията му беше пророческа, мистична и едновременно с това земна и докосваща. Предизвикваща необратими реакции в мързеливите ни мозъци, отвикнали да разгадават цвета на думите.
Нека и ние да направим така на изпроводяк.
Светлина по Пътя, мъдрецо.
***
И… се слагаш в обувките - чистите
И… се пъхваш в ризата - бялата
И… погалваш с ръце сърцето си - топлото
И… му даваш кураж да върви, да тупти…
То си знае посоката.
***
Светът е свят. Красив. Безгрижен.
Пороят отминава. Дните нижат се - нека.
Представи си свят -
населен с хора.
И върви си.
***
Умът има една единствена задача –
да обича сърцето
и да му се възхищава.
Умът не трябва да мисли,
а да се възхищава.
Това е работата на ума.
***
Всяко нещо чака своя миг да се роди.
Да се родиш,
означава да си спомниш.
Когато си спомни,
единствената работа на човека е
да се подготви за завръщането си.
Само просветленият се стреми
към завръщането си и това прави
Живота му смислен.
Има малко завръщане
и голямо завръщане
Малкото завръщане се нарича Сън.
А голямото – Смърт.
Сънят е тъмнината, а Смъртта –
Светлината.
Светлината е Бог.
А Бог е Любов.