
Светът скърби за своя любимец от киното - мъжа с най-дълбокия син поглед и с най-пленителната усмивка - Ален Делон. Той почина в неделя сутринта на 88 г. в дома си в Души, заобиколен от трите си деца Ален Фабиан, Анушка и Антъни и вярното си куче Лубо. Вече денонощие хората в социалните медии изреждат ролите му, творческите му достижения, красотата му и величественото му излъчване на патриарх на актьорската гилдия от средата на миналия век до днес. Всеки си спомня любима роля, разказва как трепетно е чакал всеки нов филм с негово участие.
Хората имат спомени, свързани с младостта им и Ален Делон - как са водили гадже на негов филм, как са искали да приличат на него и са усвоявали жестовете му - от усмивката с приведена глава до маниерността, с която държи неизменната цигара. Фейсбук, Инстаграм, Х, Тик-Ток преливаха от колажи и парчета от миналия век, в които пеят известни певици като Далида и Шърли Беси, а кадифеният баритон на французина гали слуха с речитативите си.
Ние ви предлагаме един по-различен ракурс. Подготвихме за вас някои интересни факти за Ален Делон, разказани от самия него в различни години в интервюта, сред които и дадени на Фредерик Тади и Ерик Ричардс.
- Неговите приемни родители живеели много близо до затвора и като дете Делон ходел да си играе направо в двора на затворническото общежитие.
- Служил е в Индокитай, но не е участвал в боеве. През повечето време той е пазач в арсенала на Сайгон.
- Като дете свирел на пиано. На продукцията изсвирил увертюрата от „Севилският бръснар”. Веднъж, когато бил на 12 години, майка му го накарала да свири пред гостите. Делон бил срамежлив и отказал. Майка му затворила капака на пианото...върху пръстите му. Оттогава той никога не е свирил на пиано.
- Първият му филмов режисьор Ив Алегре му казва: „Не се опитвай да играеш! Просто бъди себе си, говори като себе си, движи се като себе си“. Оттогава, каза Делон, винаги съм правил така.
- В много роли Делон е буен и невъздържан. В сцена от „Сицилианският клан“ (1969, реж. Анри Верной), той блъска една голяма риба в камъните, след това изиграва една от най-страстните целувки н историята на киното. Делон коментира: „Да, целувал съм жени по този начин, но никога през живота си не съм убивал животно по този начин. Бих могъл да ударя човек, но не и животно“.
- Хрумвало ли му е някога, че е единственият Зоро без мустаци? Делон каза: „Наистина ли? Имах мустаци в други филми, Gitan, Cercle rouge, нищо лошо няма в мустаците“.
- Колекционирал е произведения на изкуството. Спомня си за пазарлък на търг за рисунки на Дюрер от частна колекция.
- Никога не е съжалявал за нито един от филмите си, дори за тези, които са се провалили.
- Според News de Stars, Делон се появява във филма „Съпруга по неволя“ (2008) само за да подпомогне младата актриса Лори Фри в издигането й по стълбицата на актьорската кариера. Не взема хонорара.
- Телевизията предлага различно темпо от киноиндустрията, много по-бързо. Делон разсъждава: „Често си мисля с известна носталгия, че някои актьори от онова време не можаха да свикнат с упражнението, Габен, например. Имахме много различен начин на работа на снимачната площадка. Знаех, че веднага се адаптирам, защото обичам да работя бързо. Да снимаш филм за двадесет и три дни не ме притеснява“.
- Всеки фен на Ален Делон знае колко много той обича кучетата. На въпроса на Ерик Ричардс с какво кучетата се различават от хората, актьорът отговаря: „Кучетата имат всички човешки качества, но много по-малко недостатъци. Кучетата са лоялни, даряват с любов стопанина си, какъвто и да е той, без да знаят кой е и дали е добър човек. Винаги се трогвам от бездомните кучета по улицата. Те не знаят, че господарят им е бездомен… Те обичат този човек, обичат баща си, както лабрадорът Митеран обичаше господаря си, без да знае, че той е президент и покровител на страната. Мислите ли, че моите лю бимци знаят, че съм Ален Делон? Не им пука напълно. Моите кучета ме обичат, те не знаят кой съм и какво правя. Това е безусловна любов, любовна пътека, любов без осъзнаване, чиста и истинска любов.
- „Веднага щом сменя ризата си с намерение да излизам в града, кучето ми Шалва се преобразява. Той знае, че излизам, тревогата се вижда в очите му, той ме следва навсякъде по петите, не помръдва, той вече няма същото поведение, защото знае, че си тръгвам. Кучето знае, че излизаш и отиваш някъде, но не знае дали ще се върнеш и се страхува, казва си - баща ми излиза, но дали ще се върне? И това е красивото. Венъж казах, че истинската самота е това, което виждам в очите на кучетата си, когато излизам.“
- Всичките му кучета са погребани в Души. „Кучетата трябва да са близо до мен, всяко куче има свое място в живота ми, свой надгробен камък (двойките са заедно). Но по-важното е, че в средата на това гробище за кучета, построих параклис, където ще бъда погребан и аз. Имах късмета да направя необходимите формалности с експертизата на почвата и водата. Знаете, че да бъдеш погребан у дома си не е дадено на всеки. Това е частна собственост и трябва да се направи искането приживе. А разрешението се издава след смъртта ви. Ще бъда погребан в моя параклис, сред моите кучета. Хората ме разубеждават: „Ти не осъзнаваш какво правиш“, отговарям им : „Но чакайте, това е върховният лукс. Искате да легна в гробището Пер Лашез или Монпарнас?“ А тук, у дома, в моя имот, сред моите кучета в моята дупка, страхотно е! Това е пълен лукс!“