Снимка: Wikimedia Commons
Евтим Михалушев Евтимов (28 октомври 1933 г. - 8 юни 2016 г.) e български поет и текстописец, автор на текстове на много песни, които през годините стават шлагери. Стиховете му са любими на няколко поколения заради дълбоката искрена нежност и откровение, които поетът влага в тях. Да си припомним три от тях.
ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...
За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.
За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.
Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.
Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.
ЦЕЛИЯТ МИ СВЯТ
Целият ми свят е свързан с тебе
и на тебе всичко аз съм дал.
Аз от твойте нощи съм обсебен
и от твоите сънища — изгрял.
Пътя ми със стъпките ти крачи,
песните ми с тебе са на път,
болките ми с болките ти плачат
и годините ми с теб растат.
Като бряг изпращаш ме, когато
тръгвам към далечни светове.
Като праг посрещаш ме, когато
ме завеят черни ветрове.
И протягам две ръце към тебе,
цял живот към твоя праг вървял…
Аз от твоите нощи съм обсебен
и от твоите сънища — изгрял.
НЕНАЗОВИМОТО
Необуздани, южни ветрове
излитат тайно из душите още.
Непокорено чувство ни зове,
затворим ли за миг очите нощем.
Неизменилите на нас звезди
дори и в тъмни вечери ни греят.
Незатревените след нас следи
през всичките сезони пак живеят.
Непрегрешили, пролетни лъки
от края на земята ни усещат.
Неотшумелите зад нас реки
протягат своите ръце за срещи.
Незаглушен от миналото зов
изпраща ни еленови сигнали.
И невъзможна, скрита пралюбов
пристига като сън да ни погали.
