Премиерата беше в четвъртък, 13 март. До неделя, 16 март, гледанията са 24,3 милиона. Рейтингът в IMDB e вече 8,4. В сайта Roten Tomatoes рейтингът е 100%, което означава, че няма нито една лоша рецензия от професионалист. Но зрителската любов е невиждана.
Толкова суперлативи за телевизионна продукция любителите на киното не са изричали от много години. Из форумите хората плачат, благодарят, възхваляват работата на целия екип и поименно на всеки, споделят нещастия с техните деца. Казват, че това не е кино, а виртуозна документалистика. Наричат изпълнението на Оуен Купър в ролята на 13-годишния Джейми, обвинен в убийство на съученичка – гениално. В култ е издигнат и британският актьор Стивън Греъм.
Драмата на Джак Торн и Стивън Греъм Adolescence („Юношество“), излъчена по Нетфликс, бе наречена от The Guardian „най-близкото нещо до телевизионното съвършенство от десетилетия“. (Вестникът посочва за предишен връх от края на 80-те една трилогия от драми на Малкълм Маккей – A Wanted Man.)
Четирите епизода на Adolescence отприщиха потискани дълго теми, за които обществото явно отдавна е искало да говори. На преден план е една чисто човешка трагедия на средностатистическо британско семейство, което се сблъсква с непреодолим обрат на съдбата – синът е обвинен в убийството на своя съученичка без на пръв поглед особени мотиви.
The Guardian: Техническите постижения – всеки епизод се прави в един дубъл – са съчетани с набор от достойни за награда изпълнения и сценарий, който успява да бъде наситено натуралистичен и изключително емоционален в същото време. „Юношество“ е дълбоко вълнуващо, дълбоко мъчително преживяване.
Попадаме в тийнейджърски свят, който се живее предимно онлайн и за който възрастните, каквото и да си мислят, изобщо си нямат представа и не разбират, се казва още в статията. Освен трагедията на две семейства се разкриват и непреодолимите пространства в общуването между поколенията, както и жестоките порядки в тийнейджърските общества. Обяснява се значението на емотиконите в общуването между децата в социалните мрежи. Оказва се, че тези на пръв поглед безобидни сърчица с различен цвят носят жестоки присъди в света на поколението Алфа.
В червено светва и едно сравнително ново явление – дебрите на културата „incel“.
Субкултурата incel
Incels са мъже, които вярват, че съдбовна комбинация от техните лоши гени и последствията на модерния феминизъм ги е оставила извън полето на романтичните връзки и сексуалните отношения. Те се смятат за лишени от възможността да са мъже в истинския смисъл на думата. Те се смятат за отхвърлени по подразбиране и непригодни за обичане от научна гледна точка, пише metro.co.uk. Това е една от малкото субкултури, изградени изцяло около чувството за малоценност.
Според разследването на metro.co.uk над 80% от incels са във възрастовия диапазон 18-30, но сред тях има и деца - на 12,13,14 г. Момчета, които не се вписват в стандартите на поколението си за яки, забавни, секси, силни, умни и пр. Социалните мрежи ги карат да се сравняват с връстниците си и с печал и отчаяние да осъзнават от ден на ден, че шансовете им да бъдат харесани или избрани за партньор са нищожни.
Те общуват в онлайн форуми. В реалния живот са предимно в стаите си, пред компютрите. Смятат за себе си, че са физически отблъскващи, скучни и нямат желание да опитват гмуркане в реалния живот. До тук – нищо опасно – в тези сайтове те само се оплакват от живота и споделят несгодите си с момичета и жени. Сред свои хора със същата съдба те охотно споделят.
Но затворени в онлайн пространството изчезва чувството им за свобода на действие. Те обясняват девствеността си като нещо, което им е причинено от безсърдечните представителки на другия пол. Нахъсват се един друг срещу тях, обединяват се около идеята, че изолацията им от връстниците им не е по тяхна вина.
По-добре гневен, отколкото тъжен – участниците в тези форуми с охота обсъждат мислите си за самоубийство. Често чувството за пълна безпомощност кара някого да прояви насилие в действителността... Точно това се случва в Adolescence.
Много въпроси, малко отговори...
Adolescence задава въпроси, много тежки въпроси, пише The Guardian.
На кого и на какво учим момчетата си?
Общуваме ли достатъчно с децата си? Питаме ли ги как са, през какво минават?
Как се отнасяме ние, бащите им, към майките им?
Как майките реагират на гнева на бащите?
Затваряме ли си очите пред проблемите на нашите наследници в името на клишето „щастливо семейство“?
Ставаме ли за примери за подражание?
Как очакваме от децата си с минимум опит да се ориентират в този все по-отровен и невъзможен свят?
Колко концепции за мъжественост има? Коя е правилната?
И колко още момичета и жени ще умрат, докато се опитваме да намерим правилните отговори?
