Даниел пред паметника на българските градинари, Будапеща
Как се зароди идеята за написването на този пътепис?
Още от малък моите родители ме водеха из България. И оттогава до днес пътуването ми е страст. Докато траеха тези мои пътувания, започнах съвсем случайно да намирам своеобразни български следи в странство. В продължение на няколко години се натрупа доста богат архив, който показвах на мои приятели, а те от своя страни ми казаха: „Не го показвай само на нас. Ти умееш да разказваш. Опиши тези места за българите“. И така, полу на шега, започна всичко. След това започвах да проучвам предварително дестинациите, където пътувам.
Кое те мотивира да тръгнеш по малко известните пътеки в търсенето на българските следи?
Отговор на този въпрос давам в предстоящото продължение на „Уловени мигове от близо и далеч“, което очаквам да излезе от печат през следващата година. Там, в предговора, ясно съм написал, че: „онова, което за други държави и народи, е обикновена къща, паметник, плоча, за мен, а и мисля за мнозинството мои сънародници, е скъпа реликва, част от народната ни памет.”
Всеизвестно е, че народ без памет, няма бъдеще. Затова се нагърбих със задачата, пропътувайки хиляди километри, да припомня за тези места и личности, които дълго време бяха забравени или просто никога не са били известни.Какви трудности срещаш по пътя си?
Може би това, че много от местата са заличени или в много окаяно състояние и са трудни за откриване. Мисля си отново, че България като държава трябва да има по-отговорна политика по опазване на нашата памет зад граница - тя има достатъчно инструменти, за да съхрани паметниците за идните поколения. Например Хан Солакови в Букурещ, в който Ботев и Левски прекарват една студена зима. Пред срутване е. Няма и табела. Спомням си Лука Велчов, доайена на българите в Румъния, човек над 80-години, който в един силен дъжд ме хвана и ме разведе да видя тия места. Каза ми: „Навремето, като ученик в българското училище „Хр. Ботев“, имахме един учител от Силистра. Всяка събота той взимаше мен и моите връстници и ме развеждаше из българските места в Букурещ“. За мен този човек е истински съвременен будител.
Сам ли финансираш своите експедиции и проучвания или има някои дарители, които ти помагат?
Пред 2008 г., още като студент, започнах да участвам в различни младежки проекти, финансирани от тогавашната програма „Младеж“ на ЕС, а сега вече е част от „Еразъм +”. По-късно като хонорован асистент доста пътувах по образователни обмени.
Всичко друго е финансирано от мен самия, с лични спестени средства. Това са близо 40 посетени държави. Няма институция или дарител, които да са оказали някаква помощ.Какви са хората, които срещаш по пътя си? Как се отнасят те с теб и с тази твоя мисия?
Да си призная, срещнах страхотни хора. В новата книга имам интервю с бившия министър на енергетиката в три правителства на Украйна, съветник на някогашния президент Юшченко – г-н Иван Плачков. Бесарабски българин, но с корени от Македония. Имам интервю и с инж. Александър Дърводелски, който е доайен на българската емиграция в Америка. Той е един от хората, който като част от делегация, издействат от някогашния кмет Ричард Дейли, 3-ти март да бъде обявен за официален празник на общината. Очаквам и отговорите на моите въпроси, които зададох на Шломо Цион, внукът на някогашният равин в София – Даниел Цион. Този човек е бил личност от световна величина. Равинът Цион играе важна роля за спасяването на паството си – българските евреи, по време на онези ужасни години на Втората световна война. Шломо говори прекрасен и благозвучен български език. Попитах го: „Ти като си заминал от България си бил на 4-5 годинки. Как го научи тоя език?“ А той ми отговори, че покрай другите българи в Израел. Там има цяла колония - в Яфо и Тел Авив, и са на голяма почит.
Има и още един човек, който държа да спомена – инж. Самуил Ардити, втория братовчед на Елиас Канети. Колко разговори сме провели в София, само ние си знаем. Един път ми каза: „Ние, българските евреи, поне веднъж годишно посещаваме София или Пловдив (където са погребани Екзарх Стефан и митрополит Кирил), както арабите посещават Мека. София и Пловдив са Мека за нас, българските евреи“. Всички тия хора са се отнасяли към мен с изключителна добронамереност и отзивчивост. Тук е мястото да спомена за моя издател – Ангел Марчев, който прегърна идеята и на когото съм благодарен за това, че винаги ме е подкрепял.
Какво изпитваш, когато откриеш поредното българско място извън България?
Радост, разбира се. Но не е само да намериш следата. Нали трябва да я опишеш. Търся хора, които могат да ми разкажат, живи свидетели на дадената епоха. Спомням си, бях в Мадрид, до един новопостроен жилищен блок и на него бе поставена огромна плоча – може би метър и половина на метър, и на нея пише: „В тази къща живя Димитър Димов. Един голям приятел на Испания“.
... И аз се почувствах горд. Колко са творците, на които испанската държава ще постави такъв възпоменателен знак и то в такива големи размери? Малко…Докато снимах, един възрастен испанец паркираше колата си. Попитах го за тая плоча и той ми разказа, че знае кой е Димов, но някога това било къща, а той живял на горния етаж в нея. Бутнали я преди 15 години и построили блока. Ето такива истории търся от живи свидетели на тия времена.
Твоите корени са от Македония. Каква промяна би искал да видиш в отношенията между българи и македонци?
Искрено вярвам, че младите хора в днешна България и Северна Македония ще намерят ЗАЕДНО път към общите си корени, към истината. Без провокации. Без крясъци и закани от фалшиви националисти. Това е много важно! По пътя на европейската интеграция на Скопие… Тогава онези символични зидове, останали на Осоговската планина, напомнящи за тъмни и мрачни времена, окончателно ще рухнат. Хората ще се срещат, ще си общуват. Това важи не само за Северна Македония, но и за Бесарабия, за други места, свързани с нашата памет.
Имаш идея за изкачване на планина Галичица в Северна Македония. Какво е главната идея на това събитие и какво искаш да постигнеш с него?
Бил съм там два пъти, но все с българи. Искам да стане традиционно и да идват хора и от Северна Македония. Искам и там, и на Кораб край Скопие, и на други места, хората да се събират, да си другаруват, да се опознават. В Северна Македония все още има наслагвания от миналото. Вярвам, че с общи усилия и най-вече с желанието на младото подрастващо поколение в двете държави, те ще бъдат преодолени.
Какво да очакват читателите от втория ти пътеводител, който предстои да излезе?
В новата книга ще има разказ за първата българска църква в САЩ; за Миле поп Йорданов от Велес; за мястото, където е било първото българско посолство в Киев; за българските градинари в Унгария, за надписа на хан Пресиян от Филипи и др. Знаете ли, в тая книга аз открехвам вратата, затворена за мнозина личности, които ние не учехме в българските учебници по история – Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Стефан Дуньов, Стефан Попов и др. Никога не прочетохме в учебниците за тях. Защо?
А знаете ли, че трима български дипломати помагат на стотици полски граждани да се спасят с български паспорти от окупирана от нацистите Варшава? Намерих сина на един от тези хора – арх. Станислав Икономов.Той ми разказа много интересни неща. Полската телевизия е направила филм, озаглавен „През София към свободата“. Поляците са го финансирали, от полското посолство в София ми дадоха копие от него. Ето тия неща, истории и личности припомням чрез тази книга, която предстои да излезе през 2020 г.
Какво искаш да постигнеш оттук нататък? Каква е главната ти цел, за какво ще се бориш?
Какво е главното послание на твоите пътеводители? Ако има един урок, който да се запечата в съзнанието на хората, кой би бил той?
Да пазим българската памет. Да не забравяме предците си. Да бъдем достойни като тях. Достойни като българи и европейци!
Пред сградата на българското посолство във Варшава
Йереван, Армения. Яворов
На покрива на Желязната църква "Св. Стефан", Истанбул