Доц. д-р Лора Мутишева е актриса, преподавател по „Сценична реч“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и автор на „Словесно действие в действие“- книга, която обхваща всички аспекти на словесното действие в спектакъла. Срещата с Лора Мутишева винаги е интересна, а разговорите са смислени и предизвикват към действие - умствено, емоционално, словесно.
Започваме с грандиозен въпрос. Защо е важно да оцелее изкуството?
За да оцелее човекът. Като вид. Homo sapiens се отличава с няколко неща от останалите видове бозайници, някои от тях - усет за естетика, за красота, желание за самоизява, любопитство и нужда от разгадаване на света. С една дума - желанието за творчество, за сътворяване, за изкуство. И ако загубим това желание, тази нужда, вече няма да сме Homo sapiens. Може би ще еволюираме в друго, не искам да разсъждавам дали ще е по-добро или не, но със сигурност няма да сме човеци. А ми се иска да вярвам, че все още искаме да сме хора.
Все задаваме въпроса за задачата на театъра днес. Тя променяла ли се изобщо, откакто той съществува?
Театърът, слава богу, има много и различни задачи. Да запълва липси, да задава въпроси, да предлага нови гледни точки, да бъде пиршество, да осмисля или предлага смисъл… Той е бил, и понякога е, и нравоучителен, дидактичен, политкоректен… Това, което е той сега, не е по-различно, мисля. Средствата, с които работи, се променят с развитието на технологиите и човека. Но има нещо, което все повече го отличава. Той продължава да настоява на живия контакт, на срещата на хора с хора, на човешкото. Точно заради това, според мен, той ще е все по-нужен.
Човекът, особено в тази странна година, все повече усеща липсата на човешкото около себе си. Театърът е особен вид общуване, такова, което е все по-луксозно, рядко срещано и все по-нужно. Това, което той дава, няма заместител. А нещата без заместители са истински ценните.
В какъв жанр се развива действието на света през последната една година?
Ха-ха! Иска ми се да не е антиутопия. Може би е съвременна трагедия и ние всички очакваме катарзиса (по Аристотел), за да възвърнем и възвеличим отново Живота и Творчеството.
А вие колко често ходите на театър като зрител от карантината насам?
Изключително рядко имам подобна възможност, независимо дали живеем в нормални или „интересни” времена. От 13 март насам съм ходила на театър само в НАТФИЗ, за да гледам или да работя по дипломни спектакли на студенти. Онлайн „ходя” на театър из целия свят - нещо, което преди това не бях правила често.
Икаква е обстановката с театъра в другите държави в момента?
Точно в този момент обстановката е… почти несъществуваща. България е една от малкото държави, които, в условията на пандемия, имат работещи театри и реално случващи се спектакли. Предпочитам да мисля, че това е малко чудо и да се наслаждавам на възможността да играя. Не мога и не искам да се поставя на мястото на толкова много артисти, за които сцената е само спомен от много месеци. А извън моментната ситуация - всички ние имаме възможността да усетим какво се случва в театъра по света. Толкова много и прекрасни спектакли се стриймваха онлайн.
Коя е любимата ви част от процеса по създаването на едно театрално представление?
Любимата? Аз съм от онези актьори, които обичат репетицията повече от представлението. Репетицията е процес, в който непрекъснато трябва да се решават проблеми, да се създава чисто нов свят и това ми е по-интересно, от това да „играя” във вече създаден свят. Процесът на сътворяване на досега несъществуваща реалност ме кара да се чувствам… божествено. Тогава ние всички сме малки богове, измислящи правилата на нашия малък свят. Прекрасно е. И колкото по-проблемно е, толкова е по-прекрасно.
И най-досадната част?
Ха-ха! Най-досадната част за мен, като изключително отговорен човек, е чакането да се съберем за репетиция. И, може би не досадно, но тежко е за мен да съм свидетел на проява на неуважение към професията или колегите. За съжаление, това е нерядко срещано.
Напоследък се правят все повече гротески. На какво се дължи това?
Деформацията, окарикатуряването са много ярки средства, които еднозначно посочват проблемите на обществото ни. Колкото повече болни теми - толкова повече гротеска. Навремето Сатиричният театър е използвал комедията, сатирата като инструмент за критика, осъждане на тогавашната власт. Сега, в условията на демокрация, тази „свобода” е право на всички и все по-често е нужно средство да се „изобличат” болестите на обществото ни, болестите на човека.
Вие сте преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Какво ви дава работата със студентите, което театърът не може?
В театъра съм актриса. Съобразявам се и провеждам чужди решения. Там съм под прожекторите, вниманието е насочено към мен, егоцентричната ми природа иска и търси това. Всеки актьор има нужда от това. В НАТФИЗ аз съм човекът, който дава посоки, който буди умове и сърца, който трепери зад кулисите. Това е много различно и по някакъв начин по-дълбоко, трайно и смислено.
Усеща ли се спад на ентусиазма при вашите възпитаници?
Разбира се. Неяснотата дали ще играеш, дали това, което репетираш, ще види бял свят е трудно поносима. Всичко това се променя на петата минута от влизането в театъра или започването на интензивна работа, независимо дали е на живо или в Zoom. Имаш ли мотивация, правиш ли нещо смислено - всичко е възможно. Навсякъде.
Преподавате сценична реч. Кое е най-голямото ви притеснение относно нейното развитие?
В момента нуждата от такава реч за много колеги, даже режисьори и преподаватели е малка. Достатъчно е само да е реч. Моят кошмар е онзи възможен момент, в който и речта няма да е нужна и ще се замести с емотикони.
Понякога употребявате израза „стегнато, просто, пластично“. Бихте ли пояснили значението му?
Гениална, гениална реплика от пиесата на Брехт „Сватбата на дребния буржоа”. Открихме я по време на репетиции по спектакъла с режисьора Петринел Гочев. От този момент тя се превърна в моето мото. Тя съдържа в себе си всички важни за мен компоненти от актьорското присъствие на сцената. И тъй като преподавам сценична реч и словесно действие - често добавям към нея и „звучно”. Така че ето рецептата: стегнато, просто, пластично и звучно. Гениално и просто.
Ако бяхте министър на културата, какви щяха да са реформите, които бихте въвели?
Слава богу, че не съм. Това е една от сферите, които имат нужда от най-сериозни и смислени промени. Заедно с това е и една от най-неглижираните в България, особено по време на криза. Историята учи, че в тежки моменти се инвестира в култура, образование и здравеопазване. Няма да продължавам тази мисъл, посоката й е ясна.
Това, в което съм убедена, е, че е нужна реформа, която да възвърне уважението към човека-артист, към театъра като храм, към културата - като нещо жизненоважно, което съхранява човека. Сега всички артисти са принудени да правят бизнес, а това често води до обезценяване на изкуството.
А то, особено сценичното, не може, не трябва да е задължено да е на печалба. Неговата стойност е друга, ползите от него не са икономически, съответно и остойностяването му само и единствено като „продукт” е вредно. И пак - историята учи, че когато изкуството е важно, то да си меценат е привилегия. Сега като че ли липсата на меценати, на хора с възможности, осъзнаващи нуждата от изкуство, се усеща твърде много. Донякъде, струва ми се, това е заради девалвиралото отношение към културата у нас.
Последен въпрос. Кой е най-важният урок, който искате да научат студентите от вас?
Без мисъл няма смисъл. А двете са невъзможни без любопитство и въображение.
