снимки: Добрин Кашавелов
Илиана Раева е едно от „златните момичета“ на Нешка, носителка на десетки медали. През 1980 г. на европейското първенство по художествена гимнастика в Амстердам печели пет златни медала и я наричат „Мис Европейско първенство“.
През 1993 г. създава Клуба по художествена гимнастика „Илиана“. През 2004 г. е старши треньор на българския ансамбъл, който печели бронзовите медали на Олимпиадата в Атина. От 2007 до 2013 г. е главен треньор на националния отбор, който ни носи злато (на ленти и обръчи) от Световното първенство в Монпелие, бронз – от световното в Москва, сребро на ленти и обръчи и бронз на топки от европейското в Нижни Новгород и др. Носител е на орден „Стара планина“ – I ст. за „изключително големи заслуги в областта на спорта“. От 13 години Илиана Раева ръководи Българската федерация по художествена гимнастика.
– Какво е душата за теб и кога започна съзнателно да се свързваш с нея?
– Всичко, до което съм се докоснала и съм стигнала, е благодарение на преживяванията, които съм имала, благодарение на хората, които съм срещнала, на семейството ми, дъщерите ми, любимия човек, внучките ми, работата ми. Защото това, което проумях, дойде след много главоблъсканици, след четене на различни книги.
Винаги съм искала да се докосна до духовното, защото съм усещала, че аз не съм само това тяло, а че има нещо, което е скрито за погледа и сърцето ни, и ако поискаме, то ще ни се открие в цялата си красота и блясък. И колкото повече се потапях в света на духовното, толкова по-ясно осъзнавах, че всеки има точно определен път, по който да достигне до това невидимо, до душата си, до сърцето си, и този път е само и единствено негов. Ние наистина трябва да сме много благодарни на Твореца и за това, че имаме възможността да живеем и да правим безкрайно много избори. Същевременно обаче имаме и свободната воля да избираме, а аз вярвам, че това е най-важното нещо.
– Винаги ли си вярвала в тази сила, в тази светлина, която ръководи света?
– Да, винаги! Но като по-млада вярвах, че тя произлиза от мен, защото бях изключително самоуверена и нищо не можеше да ме спре. Ако реша нещо, винаги го постигах. Но дойде момент, в който имах изключително тежки здравословни проблеми. Много тежки, наистина, до такава степен, че Наско (Наско Сираков – бел.авт.) е смятал, че вече си заминавам. С майка ми и баща ми по два пъти на ден викахме бърза помощ, биеха ми инжекции. Това продължи около две години...
– Това бяха паникатаки ли?
– Да, но тогава не бяха известни, че се наричат така. Цялата се тресях. Когато излизах някъде, не можех да се съсредоточа и да чуя какво ми говорят хората. Всяка секунда мислех, че ще умра. Не можете да си представите колко е страшно това! Дори когато заспивах, се стрясках, че ще умра насън. Това са неща, които споделям за първи път. Защото за мен обикновено хората казват, че съм много силна, но това въобще не е така. Изпитвам огромни страхове. И тогава, докато се къпех, оставях вратата отворена, защото ме беше страх, че ще получа инфаркт или инсулт и ще умра. Спрях да карам кола, защото имах чувството, че ще припадна. Беше низ от крайно тежки страхове.
– Как осъзна, че спешно трябва да си помогнеш?– Случи се нещо много интересно, за което нямам обяснение. Един следобед бях полузаспала и изведнъж видях една невероятна синя светлина, все едно небето, но цялото в сребърни звезди, които искрят и треперят. Просто необяснимо красиво. И тогава видях себе си, в съвсем малък ръст, която лети към това синьо пространство като ракета нагоре. После съзрях фигура цялата в бяло, много красива. Летях право към нея, сякаш ще се сблъскаме. И точно преди да я доближа, нещо се взриви като бомба в сърдечната ми чакра! Наистина страхотна сила!
Събудих се с невероятно сърцебиене. Това беше преживяване, за което нямам обяснение. Година по-късно разбрах, че това е било истинско пътуване, макар и много кратко. И бомбата е чакрата на интуицията.
Какво промени този сън?
– Преди това пушех много, пиех алкохол, макар и без да прекалявам, бях крайно арогантен човек. И си спомням, че се прибрах вкъщи и си казах: „Трябва да си променя живота. Трябва да променя всичко – отношението към хората, към себе си, към семейството ми, какво ям, какво пия“. Хвърлих цигарите, вече 29 години не пуша, спрях кафето, правих пости. Наско много ми помагаше тогава и започнахме да обикаляме с него цяла България – нашите манастири, защото ние имаме много божествени места. В Рилския манастир направихме молитва на мощите на св. Иван Рилски, ходихме до един много хубав параклис в Мелник, на св. Антония, в църквата на Преподобна Стойна в Златолист, на Рупите при Ванга. Тогава тя ми каза: „Ще идеш на баир и ще слушаш пилци и всичко ще ти мине. Ще влезеш в гората“. И аз отидох в Сърница, където наши приятели имаха къща, и всяка сутрин ставах в 4 ч. да слушам как се събужда гората и как пеят пилците...
Прочетете цялото интервю в Списание 8, бр.3/2025 г.
