Смъртта на Моцарт, худ. Чарлз Е. Чембърс, Wikimedia Commons
Някъде през лятото на 1791 г. или може би дори по-рано Волфганг Амадеус Моцарт се разболява. Неговият биограф Франц Нимечек го описва като блед и меланхоличен. Въпреки влошаващото се здраве, виртуозният музикант остава отдаден на работата си по завършването на своя „Реквием“. Той дори дирижира премиерата на „Вълшебната флейта“ на 30 септември. Но в края на ноември състоянието му се влошава драстично. Той е прикован към леглото, изпитва постоянна болка, има отоци по цялото тяло и изтощително повръщане. Моцарт умира на 5 декември в дома си във Виена.
Причината за смъртта на Моцарт е обект на много спекулации и спорове. Тъй като разказите на очевидци са оскъдни, както и медицинските анализи, изследователите на гения издигат няколко хипотези. Сред тях са стрептококова инфекция, ревматична треска, бъбречна недостатъчност и отравяне. Самият Моцарт бил дълбоко обезпокоен от влошеното си здраве и се страхувал, че е отровен. „Чувствам, че няма да издържа още дълго. Не мога да се отърва от мисълта, че съм отровен“, споделил той на съпругата си Констанце.
Моцарт стига и по-далеч в предположенията си, той назовава пред жена си названието на отровата – Aqua Tofana. Това е течност без цвят, вкус и мирис и лесно може да се смеси с храната на жертвата без тя да заподозре нищо. Когато се прилага постепенно, се появяват симптоми като при холера или грип. Те бавно изтощават жертвата, докато не бъде дадена последната, смъртоносна доза.
Смята се, че тази отрова, чиято основна активна съставка е арсенът, е изобретена от италианка на име Тофания д'Адамо през XVII век. Архивите разказват, че за първи път Aqua Tofana е формулирано около 1630 г. и бързо придобива известност в Южна Италия, особено сред жените, които искат да се отърват от съпрузите си и да поискат наследството си.
Тофания д'Адамо и нейната асистентка Франческа ла Сарда, които в тандем произвеждат и разпространяват отровата, са заловени и екзекутирани за престъпленията си през 1633 г.
Няколко други жени от групата на унищожителките на мъже обаче успели да избягат в Рим. Там продължили пъкленото си дело – производство и продажба на отровата. Водач на престъпничките била Джулия Тофана, вероятно дъщеря на екзекутираната отровителка. Те получавали арсен чрез свещеник, чийто брат е бил аптекар. Комбинирали го с олово и вероятно беладона.
За да се прикрие истинската й цел, отровата често се продавала в стъклени буркани, етикетирани като „манната на Свети Никола“ – популярно лечебно масло, уж събрано от костите на светеца в църква в Бари. Същият препарат се използвал за премахване на петна от лицето. Така отровата била замаскирана и наличието й в едно домакинство не будело подозрения.
Най-голямото предимство на отровата било, че тя е неоткриваема. „Прилагано във вино, чай или някаква друга течност от ласкавата предателка, [сместа] произвеждаше едва забележим ефект; съпругът се държеше като че ли обезумява, губеше сили и отпадаше, но неразположението му бе такова, че той едва ли би повикал лекар“, пише Chamber's Journal.
Джулия Тофана умира през 1651 г., но нейната мрежа за зло продължава да работи под ръководството на Джиролама Спара. Групата за организирана престъпност бива разгромена от властите през 1658 г. Смята се, че Аква Тофана е взела най-малко 600 жертви. Съобщава се, че самата Спара се е похвалила: „Дала съм тази течност на повече хора, отколкото имам косми на главата си.“
През юли 1659 г. петима членове на бандата са обесени пред необичайно голяма тълпа. Един от клиентите им също е екзекутиран, а над четиридесет други – жени, закупили отровата – са осъдени на доживотен затвор.
