Предстои най-хубавият ден от седмицата, а именно събота (6 октомври) и точно тогава можете да гледате авторския моноспектакъл „Приятно ми е, Ива!“ на сцената на Театър 199 от 19,30 ч. Но коя е Ива Тодорова и защо задължително да си изгубите времето в почивната вечер, като я гледате, ще разберете от двойното интервю с нея.

Актрисата Ива Тодорова:

А в театъра идва истинското

Тя е актриса до мозъка на костите и костите на мозъка си. Почти случайно се явява на изпит в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и неслучайно попада в класа на големия режисьор Крикор Азарян, където асистент е Тодор Колев. Една от любимките на учителите си, след като завършва, играе в Народния театър „Иван Вазов“, „Сфумато“, Театър на Българската армия. После... среща любовта, която я отвежда в далечна Италия за години. Там създава театрална компания за работа с деца. Към изкуството на сцената се върна през 2017-а, когато за ролята си в мултижанровия спектакъл „Добре дошли в България!“ получи номинация за „Аскеер“. Естествено продължение е моноспектакълът „Приятно ми е, Ива!“.


- „Приятно ми е, Ива!“. Коя е Ива? Какво има да ни каже за себе си?
Ако става въпрос за представлението, Ива е героинята, актрисата и автор на текста. Тя разказва онази история, която разказва всеки човек – раждаме се, творим, създаваме творбите си, обичаме, работим за връзките си, успяваме, проваляме се според свършената работа, страхуваме се, а после се кикотим на страховете си. Всеки в своя реален и фантазен свят. Сблъскваме се с леки или екстремни проблеми. Хубаво е един ден, като погледнем назад, животът ни да ни се стори прекрасен. А иначе в живота Ива е нетърпелива, игрива, бъзлива, коприва, доста крива... понякога сива.

- Колко образа има един човек и кой е истинският?
Безброй и всичките са истински. Многообразието на реакциите ни спрямо различни ситуации и събеседници, ролите, в които ежедневно се озоваваме: на дете, служител, тъща, приятел – всичките са ценни и са част от образа на един човек. За мен е така. Аз се държа с различните хора по различен начин и това е от уважение, любов, страх, за да изкрънкам нещо, от лиготия и т.н. Но това е част от мен и то е истинско. За неистинска смятам подмяната. Както казва Шекспир, „истината в служба на лъжата“. За моя огромна радост, в моя социален облак съм заобиколена и провокирам истинност. За по-големия: държавен, политически, обществен, световен и т.н., нещата стоят по друг начин.

- Как избра своята професия? Или тя те избра?
От скука. Нямах какво да правя едно лято и реших да кандидатствам в НАТФИЗ, приеха ме втора в списъка. Когато завърших Английската гимназия в София, не знаех какво искам и нямаше как да знам, защото в училище нямаше предмет „театър“. А трябва, заниманията с театър и въобще с изкуство биха спестили доста депресии и пагубни залитания през трудната възраст между 14 и 20. А дали професията ме е избрала, може би още с раждането – дошла съм на 27 март, международния ден на театъра. Но поне временно бях предателка, защото бях я изоставила...

- Ще ни разкажеш ли как минава един обикновен твой ден?
Няма такъв. Всеки мой ден е необикновен. При опасността да се превърне в обикновен, веднага се вземат мерки от мен или свише. Не знам защо.

- А случка, която не си разказвала на никого?
Май няма такава, аз дрънкам непрекъснато. Не знам как ме издържат приятелите и колегите.

- Театърът ли е живот, или животът - театър?
Театърът е театър. Там има репетиции. И когато си почти готов, закален, идва истинското. Като малки играехме на ластик и се пазаряхме по колко опита да имаме преди истинското. В живота си е истинското. На мен в житейски и личен план театърът ми е бил цяр, лековита работа. Длъжница съм му.

- Кое е най-трудното в работата на актьора?
Да си научи текста, е първата стена. Аз така го усещам: като стени, които трябва да пробиеш, за да стигнеш до лекотата, до кефа. Като се забуксува, е ужас. Но като напипаш, усетиш и материалът ти стане съучастник... Ставате си съучастници с текста, като хлапетата от банда, имате си своя тайна.

- Що за хора са колегите ти?
Едни от най-близките ми хора са в театъра. Стоян Радев, Галин Стоев... В момента репетирам в Театър 199, целият екип е фантастичен. Изумена съм от тази малка компания на джедаи, изключително подкрепящи и точни.

- Какво те кара да се вълнуваш, за какво мечтаеш?
Посегателство срещу природата, дете, срещу любовта или правдата. Веднага се вълнувам и много го мисля, страдам, чудя се какво да се направи. Мечтая си хората да излизат вдъхновени и радостни за живота, който предстои, след като са били на представлението „Приятно ми е, Ива!“.

- В какво не вярваш?
Че обикновените избиратели могат да повлияят на политическите процеси в страната или света. Уви.

- А в какво вярваш?
В бабини деветини.

- Къде започва пътят на надеждата и свършва кръстопътят на умората?
У дома. Сред приятелите. С моя човек по баирите...

- Разкажи ни виц!
Баба пита внуче:
- Какво ядеш?
- Бабо, това е екстази.
- Виждам аз, че е екстази. Защо без хляб?!?

- Какво обичаш да четеш?
Художествена литература. Последно четох „Прелест“ на Мацантини. Прелестна.

- „Животът, прекаран в безделие, не може да бъде чист“, казва Чехов. А дали?
Ако дойдете на представлението, ще разберете за една от дейностите именно на Чехов...

- Кое е най-скъпоценното в живота ти?
Не знам, всичко се губи и не е чак такъв проблем. Щом успяваме да преживеем и загуба на човек, успяваме да преживеем всичко. Има един човек, който е скъпоценност за мен.

- Разкажи ни за... лешоядите?!
Те са малки пойни птички, които могат да смятат наум.

- Парите са...
На този въпрос ще отговори моята опонентка.

- Има ли извънземни? Къде?
Не знам, никога не ме е занимавала тази тема. По-интересно ми е какво се случва в онзи прозорец отсреща, дето свети...

- На плаката на постановката летиш... кога човек лети? Кое те кара да летиш?
Процесът по сбъдването на мечтите...