ЗдравеМаргарет Лий Ранбек / 13 октомври 2014

Писмо до една алкохоличка - първа част

Истината за страшната болест, от която има изход

АКО ЖИВЕЕХ на отсрещната страна на улицата и виждах как храбро, но и безнадеждно се бориш с болестта си, ако разговарях с теб понякога, когато не успяваше да избегнеш срещата ни, тогава не бих посмяла да ти кажа това, което искам да ти кажа сега. Ти не би ми позволила, защото щеше да се страхуваш от мен. Щеше да решиш, че участваме в световния заговор срещу теб. Би ме намразила, защото подозирам твоята тайна агония.

Ако се погледнехме в очите, нямаше да мога да намеря начин да ти кажа, че ми харесва как изглеждаш. Не бих могла да ти призная, че не намирам в тебе нищо, за което да те презирам, да ти се присмивам или поучавам. Защото ти не би ми позволила да говоря за пагубната ти болест. И двете щяхме да се преструваме, че тя не съществува.

Ето защо се налага да ти пиша. Пиша ти писмо и го слагам на тайно място, където ще го намериш и прочетеш скришно от семейството си.

Ще започна с това, което ни свързва. И двете знаем, че дълбоко в себе си ти си притеснена до смърт от пиенето си.

Ти може да си на всякаква възраст – студентка, млада майка, специалистка, почитана в професията си, съпруга на най-видния мъж в града, строга баба. Може би си общителен човек – душата на всяка компания или един изплашен, комплексиран, малък човек, който трябва да почерпи кураж от бутилката, преди да предприеме нещо, колкото и просто то да изглежда на околните.

Може би пиеш от месеци или години. Ако някой те нарече "алкохолик", ти би се ужасила, отричайки го категорично, колебаейки се същевременно дали не си един от тях. Аз ще ти отговоря: "Ако ти не можеш да контролираш пиенето си, ако в момента пиеш повече, отколкото би желала да признаеш, тогава най-вероятно ти си алкохоличка." Когато споменавам думата "алкохолик" имам предвид човек, сполетян от болест. Тя се развива прогресиращо, като постепенно стеснява светогледа на заболелия до състояние, когато нищо друго, освен алкохола, не е желано и реално.

Тъй като си жена,

вероятно животът ти, обвързан с алкохола, е дълбоко прикрит,

като си сторила всичко, за да го скриеш от всеки и дори от себе си. И може би си успяла. Може би все още никой не знае, че въобще пиеш. Защото не си позволяваш да пиеш дори един коктейл на публично място, знаейки, че първата чашка е камъчето, което ще преобърне колата надолу в пропастта. Или може би пиеш в стаята си и аз сега те следвам с тези редове там, където имаш намерение да извадиш бутилката, скрита под бельото или в безобидна кутия за шапки на най-горния рафт.

Твоето семейство може би все още не подозира причината за честите ти тревоги.

А МОЖЕ БИ СИ ЕДНА от онези сенки, които живеят в здрача на хотелските барове! Може би си черната овца на градчето или пък най-скандализиращата личност. Семейството ти вече се е отказало да те прикрива, а децата ти - да се извиняват заради теб. Или да приемем, че дори си загубила семейството си заради своята безпомощност пред алкохола.

Но на който и стадий по отношение на алкохола да се намираш в този момент, за теб има надежда. Ти не трябва да носиш клеймото на вината и срама. Не заслужаваш наставничествата и огорчителните обвинения, с които всички те обсипваха: "Ако ни обичаше, щеше да спреш." "Само за себе си мислиш и за никого другиго." "Засрами се от себе си – ти, с твоето образование и възможности."

Ти не си егоистично чудовище без морал.

Всъщност ти си точно обратното – ЕДНА БЕЗНАДЕЖДНО БОЛНА ЖЕНА.

Веднъж разбереш ли това, следващият факт, който трябва да приемеш, е, че не носиш никаква вина. Когато признаеш, че си алкохолик, ти не заслужаваш повече да бъдеш обвинявана и наказвана (отвъд нечовешкото наказание, което си си самоналагала). Просто трябва да проумееш, че си един болен човек. Твоята болест е опасна. Тя може да разруши всичко, до което се докосне. Ако не бъде овладяна, тя може да разруши ума и тялото на своята жертва. Но вината, която носиш не би могла да бъде по-голяма от тази, ако страдаше от сенна хрема или диабет.

март, 1954 г.

(следва продължение)

Източник