От обиколката на китните габровски махали се затърколиха шарени разкази, които само чакаха да бъдат споделени, за да ни покажат, че животът може да бъде вълнуващ, красив и добър. За онези, които имат силата да го живеят.
Първата ни спирка е възстановеният храм „Св. Георги“, за чиято щастлива съдба ни разказа Борислав Ханджийски – кореняк габровец, завърнал се в бащиния си край „по Божия промисъл“, както той често се изразява.
„През 2018 г., след едно мое посещение в Света гора, се събудих с мисълта, че със съпругата ми Светлана трябва да построим някъде храм или да възстановим такъв“, започва своя разказ Ханджийски. Той си спомня, че в селото на неговите родители – Габрово, има порутена черква, и решава да заведе жена си там.
„Не бях стъпвал в селото повече от 25 години. Качихме се с големи усилия, понеже всичко беше запуснато и обрасло. От църквата стоеше само предната част и вратата. Зидовете бяха полусринати, а всичко беше в пръст и големи дървета. Храмът е стоял така поне 400 години“, спомня си мъжът.
Въпреки окаяното положение на някогашната църква той предлага на жена си да я възстановят. „Тя ме подкрепи и започнахме да умуваме как да стане, защото никога не съм правил нещо подобно, нито съм бил чак толкова вярващ. За моя огромна изненада Неврокопският митрополит Серафим веднага даде благословията си. След това по Божия промисъл нещата потръгнаха. На всяка крачка сякаш невидима сила ме подкрепяше“, казва Боби, както приятелите му го наричат. Според неговите лични проучвания храмът „Св. Георги“ в Габрово най-вероятно е построен в края на XV и началото на XVI век от светогорския монах св. Пимен Зографски. Той е вдигнал над 300 църкви и 20 манастира по време на османското робство, като е заселил в тях братства, които са развивали духовна дейност. За съжаление, обителта не е просъществувала дълго, била е опожарена.
Борислав и съмишлениците му запрятат ръкави и успяват да изровят черквата за 8 месеца. Работата е тежка, тъй като камъните са образували камара, висока около 2 - 2,50 м, обрасла с дървета и храсти. А мъжете вадят камък по камък с голи ръце. Мечтата на Ханджийски е да съградят Божия дом по същия начин – с ръцете си, като запазят първоначалния архитектурен план. За него Борислав съди по останките от градежа и по изгледа на църква в съседно село.
И чудесата заваляват
15 години Борислав и Светлана нямат деца. На 4-тия месец от работата по храма тя забременява и му ражда прекрасно момченце броени дни преди Гергьовден. Кръщават го Георги – на покровителя на храма в с. Габрово. Следващото чудо е самият строеж на черквата. След едногодишно търсене на каменоделец, способен да изгради храма постарому, Боби попада на майстор Ибраим Зайков. Той и 4-мата му помощници са от с. Горно Дряново и прегръщат идеята с всичките є предизвикателства: започват да строят Божия дом неуморно, без машини, без помощни средства, с голи ръце и отдаденост. Борислав намира тикли за покрива от село Кочан, а когато майсторите започват да ги редят, те стигат точно до една?! Построяват храма на св. Георги само за 11 дни!
От благодарност майсторите получават допълнителна отплата, но те, след откриването му, навръх Гергьовден, слагат парите в дар до иконостаса.
Друго чудо е водата, която бликва изненадващо само на 50 метра от храма. Борислав харесал плоча в земята, подходяща за възстановяването на дома на предците му в селото. Още щом я отместили, водата рукнала...
Скоро след това приятел на Боби, радиестезист, решил да си „поговори“ с водата. След това му казал, че тя е лековита и помага при проблеми със стомаха, сърцето и главата. Боби не обърнал внимание на думите му, само съобщил на човека, че след 10 дни на същото място ще има чешма. Започнали с приятели да носят камъни натам и тогава дошъл втори човек, който също искал да „говори“ с водата.
И той му казал същото като първия. Този път Ханджийски приел думите на сериозно и занесъл вода за химически анализ. Оказало се, че тя е особено богата на магнезий. За няколко дни била вдигната и чешмата, която днес утолява жаждата и облекчава болежките на всеки, който почерпи от водата й.
„За хората, които вярват, чудеса стават всеки ден – само да ни хрумне нещо, и гледаме как всичко се подрежда, сякаш някой го е нагласил предварително - казва Ханджийски и продължава с примерите си: Решихме да направим навес на поляната до храма. Още на следващия ден ми се обади приятел и ми предложи 5000 керемиди от стара сграда, която трябваше да събарят...“
Съпроводени от гайда
Чавдар и Маги се озовават в с. Габрово след дълго търсене на село и къща. Семейството живее години наред в Люксембург, но не изпуска от взора си родината и великите є богатства. Двойката работи там, поддържайки добър стандарт, но в един миг осъзнава, че във въртележката на ежедневието липсва по-дълбок смисъл и сладостите на истинския живот. Тогава с няколко приятели създават в Люксембург културен клуб „Гайда“, който обединява българите там, подхранва корена им, държи ги в тясна връзка с народното творчество на България и ги среща с любими техни сънародници – творци от всички сфери.
Маги е и медиатор на българчетата, които учат в Люксембург, помага им да се почувстват добре дошли и да се приспособят по-лесно. „В един миг обаче осъзнах, че искам да правя обратното – да помагам на българите да се връщат в България и да преоткриват мястото си тук“ – доверява ни тя. Днес прави точно това.
„Винаги сме знаели, че ще се върнем – споделя Чавдар, – макар и да срещахме изненада в очите на приятелите си там. Е, върнахме се, някак попаднахме тук, а хората ни посрещнаха така топло и ни помогнаха да намерим своето място, всичко стана на магия. Днес въстановяваме къща в с. Габрово, като използваме природни материали – камък, дърво, конопобетон.“
Вървим по баира над една от 28-те махали на с. Габрово, а Маги ни потапя в разказите си, ухаещи на билки, които тя познава отблизо заради заниманията си с ароматерапия. „У нас всичко с масла се лекува“, споделя тя, а ние вече нямаме търпение да ни заведе при един от главните герои на селото – баба Зорка, при която „се ходи да се яде“. На 71 години, тя готви като за цяло село, а от чистата є българска реч струи мъдрост като онази, която само човек, раснал на жива земя, може да придобие.
Преданията, манджите…
Пристигаме при нея привечер, цяла прегладняла тайфа, тя ни настанява около масата, а ние с малките Калина и Боян се натръшкваме на дивана под асмата и заприказваме за смяната на сезоните. Баба Зорка обобщава, че „когато гората се съблича, ние се обличаме, а когато се облича, ние се събличаме“. На разходката ни през деня подочухме предание, че около празника Св. Харалампи селяните чували звън на камбани от една могила, където преди имало църква. Питаме баба Зорка знае ли нещо за чудото, а тя не ни разочарова и захваща: „Имаше преди едни хора - баба Кръстана, баба Стамена и дядо Христо, всичките измряха вече. На тях прозорците им гледаха към оня хълм с могилата и чували звука на празници. Баба Кръстана казваше, че когато за пръв път го чула, помислила, че е от другото село, но питала баща си и той є казал, че това са подземните камбани на затрупания храм „Св. Харалампи“, които и той е чувал.
Имах леля, която казваше, че на Голяма Богородица отишла да бере тютюн с майка си. Както беряли, майка є рекла: „Чуваш ли, под земята светиите бият камбаните? Днеска е Богородица, хората ходят на църква, месят погачи, а ние сме дошли да работим. Сигурно Господ ни наказва, та да чуем и да се усетим...“.
Преди години един човек - изселник в Америка, изпратил пари, много искал да се откопае черквата. Хора почнали да копаят, на един от копачите му станало лошо и припаднал. Просто не им се е дало. Казват, че такава черква, за да се откопае, трябва да се даде курбан, да се заколи животно. Инак онзи е щял да стане курбан. Има си сила, която си пази там. Толкова трудно са я запазили тая църква, викали са є „златната черква“, така е описана и в книгата на селото... Когато турците опожарявали християнските храмове, старейшините на селото наредили всички (мъже, жени, деца, стари, млади) да покрият черквата с камъни и отгоре със земя. И сега, като погледнеш към баира, той е като купол. Затрупали черквата и я затревили с чимове, за да не се отмие пръстта и да не се открие храмът. После много хора от старите са чували камбаните“.
Удивени и потънали в приказката на баба Зорка, забравяме колко глад насъбрахме в този ден, а тя бързо ни напомня, като вади тава след тава, гозби и буркани, ухаещи на дом и сладост. В един миг всички замлъкват и тогава, по сумрак, за себе си припомня тишината. Толкова е тихо, че можем да чуем ясно поздрава на звездите, които тъкмо изгряват над Габрово след аления залез. Всичките ни сетива ликуват, а заради поразителните гозби питаме баба Зорка кога е видяла, че в готвенето е силата є. „Аз не съм от тук, снаха съм в туй село, но ги храня всичките. От четвърти клас почнах да меся хляб, защото майка ми беше влязла в болница. Та, готвех по неволя. После почнах сама да си таманя от кое по колко да слагам и така се научих самичка“ – отговаря ни скромно, докато не изпуска от поглед блюдата ни и се грижи да ни нагости богато. Някой на масата я пита (неслучайно) защо е кръстена Зорка и тя скланя да ни довери историята за идването си на бял свят, което беше и последният невероятен разказ, който габровският ден ни подари.
Зоровете на баба Зорка
„Не съм кръстена на никого – рече жената, - майка ми се оженила на 16, на 20 останала вдовица с едно дете на гърба и едно в корема, понеже баща ми го убили в казармата. Тогава тя решила, като ме роди, да ме хвърли, та да остане с едно дете, дано някой мъж да я поиска, че с две е трудно... Аз съм родена през ноември, било голям студ, имало и сняг. Майка ми, като усетила болките, слязла в мазето, родила ме, отрезала пъпната връв със сърп и ме хвърлила навън в снега. Аз пищя отвън, тя плаче вътре. Обаче леля ми, била момиче още, не се била омъжила, чула, че плаче бебе. Изскочила и ме намерила, била съм посиняла от студ. Грабнала ме и почнала да ме разтрива със сол и вода. Постепенно пръстенцата ми порозовели. Тогава казала на майка ми: „Како, това дете аз го спасих, аз ще го кръстя – зорлем живо остана и затова ке му е името Зорка!“. Много близка бях с нея, живяла съм при нея в Перник. Майка ми, като бях малка, все ми казваше: „Чедо, прости ми, чедо, прости ми, аз и на оня свят ще си ида с отворени очи“.“
- И ти прости ли є? – попитахме я в един глас с Маги.
„Простих є, тя от неволя го е направила!“, казва Зорка и тишината отново се възцарява на трапезата ни.
Не ни се тръгва, точно както не му се тръгва на човек от свиден дом. Габрово ни прибра при чудесата си, спомни ни за истинската непоколебима вяра човешка, която съгражда храм за 11 дни. Върна ни при онова така силно и изконно чувство за сговор, каквото само селото с неговите мъки и радости може да настани между душите на онези, избрали да стъпят по един и същ къс земя. Придърпало ни в топлата си пазва, то ни свърза отново със Силата. Тази, дето бие камбани под земята на празници и за която май-май още нищо не знаем.
