Худ. Хърбърт Джеймс Дрейпър , Wikimedia Commons
„Само веднъж се раждаме и веднъж умираме. Психологически обаче умираме хиляди пъти и се раждаме отново поне толкова пъти. Периодите на интензивно страдание съобщават за изчезването на старото ни аз и в шока от болка се втурваме да търсим бързи решения като изпадаме във всеобщата илюзия, че всеки психологически „проблем“ изисква положително „решение“.
Но подобни добри намерения само увеличават страданието, защото пренебрегват един от основните парадокси на психологическата мъдрост: осъзнаването на собствената смъртност дава повече сила от всяко друго движение на душата. Разрушителният импулс е решаващ, ако искаме да се отървем от това, което ни потиска. С други думи, когато става въпрос за нашия вътрешен живот, можем да кажем, че където има смърт, има и надежда. Когато старото Аз умре, можете да поемете задачата по раждането на новото Аз. Но първо трябва да се разделите с всички идеали за положително его“.
Това пише Джинет Парис в предговора към книгата си „Дълбинната психология отвъд невронауките“. Тя използва убедителни и страстни аргументи, както и истории от пациенти, за да ни научи да как да приемем една неприемлива истина – че човешката психика е тази, която разрушава или пък поддържа връзки и животи. Това е много трудно за приемане. Ето защо тялото има болезнената и отчайваща задача да ни покаже това, което нашата психика отказва да види.
Аз изследвам онзи елемент от психиката, който се стреми да разруши взаимоотношенията, да изчезне, да умре, да се скрие и да лежи там толкова дълго, колкото е необходимо предишната идентичност да изчезне“, казва Парис.
Парис предпочита на замести думата „несъзнавано“ с „въображение“. В периоди, когато сме обхванати от депресия и тревожност, нашето въображение е ограничено, студено, празно. Противно на съветите, дадени в повечето книги по популярна психология от поредицата „Помогни си сам”, изходът от такива болезнени състояния не започва с положително волево усилие на Егото и движението не е нагоре. Решението е да освободим въображението, което често води до появата на мрачни, плашещи, извратени образи, символизиращи това, което трябва да умре.
„Гледането на процеса на собственото самоунищожение беше толкова завладяващо, колкото да гледаш кобра, готова да удари. Когато вратите към несъзнаваното се отворят леко, обичайният живот спира и в него се появяват неочаквани качества. Господарката Смърт изисква подчинението да бъде абсолютно.“
Ако сте в труден период на самоосъзнаване и все още не сте застанали лице в лице с истинското си аз, не търсете изход от лабиринта. Това е грешка. Търсете входа, а не изхода, казва последователката на юнгианската философия. Психологията разделя страховете в зависимост от тяхната дълбочина. Между повърхността (за по-голяма простота, нека го наречем осъзнаване на егото) и бездната (или „несъзнаваното“) има много страхове, големи и малки риби, които могат да бъдат уловени в мрежата на психоанализата.
Предпазливостта съветва да се спускате в дълбините бавно и под ръководството на аналитик, но ако бързате, някоя случила се житейска трагедия може да ускори процеса. На самото дъно живее един единствен страх – смъртта. А, ето ви, милейди Смърт, радвам се да се запознаем.
Парис признава, че от сериозната травма при инцидент в басейн и от близостта на смъртта е научила повече за психиката, отколкото много години психоанализа. В тежкия житейски момент тя се сбълсква с огромен букет от страхове, както тя казва „различни по вкус“, но всички те се коренят в един базисен човешки страх – от смъртта.
Парис вярва, че човек трябва да премине през страданието с любопитството и уважението на поклонник, пътуващ през подземния свят. Тя е убедена, че на следващия етап от еволюцията психологията ще се интересува по-малко от патологията, оставяйки това на неврологията, и ще се превърне в нещо като философско обучение, което може да подготви индивида за пътуване през страната на радостта и болката. Дълбинната психология ще се превърне в изкуството да живееш, без да губиш време.
