Снимка: Wikimedia Commons
Веднъж, в навечерието на Рождественските празници учителката предложила на своите третокласници да напишат какво биха искали да им донесе Дядо Коледа.
Върнала се в къщи, седнала да проверява детските съчинения. Но едно от тях много я разстроило. Тя няколко пъти препрочитала написаната със старателен детски почерк молба за чудо. Не, не се стараела да открие грешки. В този момент те нямали никакво значение.
В стаята влязъл нейният съпруг.
- Какво се е случило, скъпа, защо си толкова разтревожена?
- Ето, прочети, моля те, тази тетрадка.
„Дядо Коледа, аз няма да искам много от теб. Имам само една молба. Желая да ме превърнеш, за известно време в телевизор. Много бих искала, когато всички в къщи сме заедно, да мога да говоря на родителите ми, без да ме прекъсват. Татко, когато се прибере от работа, да ме попита какво ново се е случило днес. А мама, когато е тъжна да идва при мен. Бих искала да ми се радват като на новия телевизор, който сега е у дома и заема почти цялата стена. Толкова бих желала да поживея поне малко живота на който и да е телевизор!“
- Бедното дете… Как може да има такива родители... – казал мъжът на учителката.
Жената го погледнала с насълзени очи:
- Скъпи, това е тетрадката на нашата дъщеря…
