Баба Дора: Миличките ми, всеки ден си ги гледам, само по снимките ми останаха

Тодорка Сакалиева остана в спомените като „баба Дора“ – последната, която въпреки борбения си дух беше принудена да пожертва най-свидното за нея – стадото, останало като процъфтяващо наследство от покойния й баща, който завещава: „Доре, не оставяй къщата, когато почина, и гледай животните“.

Те са свиден спомен за времето, когато заедно със съпруга є са се грижили за стадото, преди и той да си замине през 2009 година в отвъдното.

„Тези животни за мен бяха всичко! Те станаха моето семейство, когато останах сама. Верни другари, на които се посвещавах. Сама ги пасях, сама събирах слама за тях, доях ги, говорех им… С моето магаренце им донасях окосена трева и те се радваха. Всяко от тях си имаше име. Забелязала съм, че овчиците и козите откликват на кратките имена от 1 – 2 срички – Мая, Нина, Рая, Дана… Обичах ги и ако щете вярвайте, те го усещаха и също ме обичаха. Издържах се с тях. Правех си сирене, кисело мляко, кашкавал. Когато припечелвах някоя пара от млякото им, ги черпех с вафлички и бонбонки, защото козичките много обичаха сладко. Те бяха моите деца, понеже аз нямам свои. Бяха толкова хубавки и пъргави! Татко ми остави три овчици. През годините ги направих 300! Изпълних заръката му. Отгледах и седемдесетина яренца от двете му козички.

Преживявах си спокойно, докато един ден дойдоха тук и почнаха да избиват овцете и козите… Много лошо постъпи правителството с нас! Всички станаха зверове! Здрави, хубави животни изтребиха, защото нямаме добри управници. Имаше един Николай, горе на хълма, Димитър и Дочка Панайотови… Много хора пострадаха. Протестирахме, щото не ме е страх от нищо и поведох хората. Посрещах ги, давах им мляко и подслон, правех им баници… Когато си под знамето на България, силата сама иде!

Дойдоха журналисти, после и министърът Порожанов. Благ, важен човек, хубаво говори. Борих се, осмелих се да тропна с юмрук по масата, после му се молих да ги пощади, щото животните ми бяха толкова красиви и здравички!... Рече, че не може, предложи пари и искаше да ми ги донесе... Казах, нека са по банка, да се виждат. Обеща ми по телевизията 100 кози. Аз не съм алчна за пари. Даже когато ги утрепаха, си казвах: „Как така ще взема пари за рожбите?! Получих 40 000 лв. за 165 животни. Подариха ми една козичка и две агънца. Продадох ги. Народът се озвери! Хайдути! Всичко ще развалят!“.

Днес баба Дора е на 73 години, енергична, пъргава, с буден ум и хубост, оцеляла заедно със спомена за отминалото време. Живее сама в голямата, студена, рушаща се къща с опустелия двор… „Като убиваха овцете, някой ми отрови и магаренцето. Наскоро умря и кученцето. Имам само четири кокошчици и всеки ден ми е мъка, като видя празния обор и яслите…“ Две сълзи се търкулват по набразденото от мъката лице, но жената мигом се съживява, когато с гордост ни показва албумите с кадри на стадото приживе и снимките, сложени на видно място.