Малките предателства, които носим в големия живот

Водят ме на лекар да ми вземат кръв. Боли ме и искам да плача. Мама ме гледа строго и ми казва, че не е вярно, изобщо не боли!!! Не знам на кого да вярвам? На себе си или на майка си?

Мама, разбира се, знае по-добре.

Малко по малко отказвам да си вярвам.

Дават ми храна, която не искам да ям, не ми е вкусна (може да е броколи или грахова каша или нещо друго...). Убеждават ме, че не се чувствам така, както се чувствам. Че е много вкусно и трябва да го ям. Тогава ще бъда добричка и ще ме обичат.

Малко по малко отказвам да чувствам.

Уча се да предавам себе си.

Водят ме на градина, не искам, не съм готова, още съм малка, лошо ми е, страхувам се. Мама казва, че ще остане с мен, но бяга веднага щом се разсея.

Мама ме оставя сама вкъщи и казва, че ще се върне скоро, но не идва много дълго време.

Времето се влачи толкова непоносимо в тази самота. Непоносимо дълго.

Понякога не мога да покажа емоции. Не ми дават да плача, да капризнича, да се ядосвам и дори да крещя. Обяснява ми се, че така се държат само ненормалните и непослушни деца.

Уча се да спирам поривите си, уча се да изневерявам на себе си, уча се да търпя, да мълча и го правя много добре.

Всички тези преживявания остават с мен до края на живота ми. Ще порасна и ще започна да правя на другите точно това, което направиха на мен.

Ще изживявам отново и отново драмата от детството си.

Ще имам нужда от връзка, в която също да бъда изоставена. Ще търся връзка, в която да търпя и да потискам емоциите си. В която ще се съгласявам на интимност и секс независимо от моето желание, само за да не бъда отхвърлена - предавайки тялото си отново и отново.

Ще имам нужда от връзка, в която ще бъда пренебрегвана и, разбира се, винаги някой ще знае по-добре от мен: какво ми е нужно, кое е вкусно, красиво и каква трябва да бъда!