Подкрепете ни!




Изкуство18 март 2020

Замисляла ли си се някога за болката, която ще причиним?

Джон Ъпдайк: „Аз харесвам средното. Точно в него се сблъскват крайностите, там се разкрива двусмислието"

Замисляла ли си се някога за болката, която ще причиним?
Как ще живея без теб?
Просто повечето време няма да живееш...

Джон Ъпдайк (18 март 1932 - 27 януари 2009) е автор на над 20 романа, десетки разкази, стихотворения, есета, литературна критика и мемоари. Чрез поредицата си от четири книги – „Заеко, бягай", „Заека се завръща", „Заека богат" и „Заека се укроти", авторът разказва за веселия и неспокоен живот на средния американец на фона на важните събития от втората половина на ХХ век. Писателят печели две награди Пулицър" за Заека богат" и Заека се укроти", освен това е носител на Националната награда на дружеството на литературните критици и на Националната литературна награда.
 „Моята тема е американската протестантска средна класа. Аз харесвам средното. Точно в него се сблъскват крайностите, там се разкрива двусмислието", казва Ъпдайк пред Джейн Хауърд в интервю за сп. „Лайф" през 1966 година.

С кожата си той се наслаждаваше на въздуха и застанал прав, изучаваше околността; мястото беше скрито, въпреки това от него можеше да се види паркингът в ниското и омайващата ръка на морето, здраво протегната от този бряг до Лонг Айлънд, както и ослепително белите зайчета на вълните, които бързаха да се разбият безшумно в пъстрите скали.
— Хей! — обади се тя от одеялото. — Ела при мен с твоите плувки.

Да, да, допирът, плътният допир на кожата по цялата повърхност на телата им сред свежия въздух и под слънчевите лъчи. В затворените му очи слънцето танцуваше в червено; нейният хълбок и рамото й се затоплиха, а устата й започна бавно да отмалява. Те не бързаха. И може би това беше най-сигурното доказателство, че те — Джери и Сали — са първият мъж и първата жена, именно това, че не бързаха, че не толкова се възбуждаха, колкото проникваха един в друг, мъжът в жената, и си почиваха. С равномерността на същински растеж техните тела се стремяха да станат по-големи и по-съвършени.

Нейната разпусната коса кичур след кичур се разливаше по лицето му. Усещането, че се отпуска, че най-после е достигнал дълго бленувания център на покоя, го изпълваше с някаква особена сънливост дори когато стъпалата му напрегнато притискаха вътрешната страна на краката й. „Но това е невероятно" — каза си той. Вдигна лице и като я видя слята със слънцето, клепачите му се обляха с червенина.

Устните й шепнеха върху врата му, където падаше хладна и изпъстрена с песъчинки сянка. Той също чувствуваше сянката, макар че усещането беше нейно.
— Наистина си заслужава — каза тя, — ето кое е най-учудващото. Заслужава си цялото това чакане, всичките препятствия, лъжи и търчане — когато най-после достигнеш целта, виждаш, че наистина си е заслужавало. — С всяка дума гласът й ставаше по-тих.
Той опита да отвори очи и бе заслепен от един кръг със съвършена форма, по-малък от луната.
— Замисляла ли си се някога — попита той с клепачи, притиснати до едно пулсиращо виолетово ехо — за болката, която ще причиним?
Думите му й подействуваха като парализиращ газ; нейното тяло остана все така неподвижно долепено до неговото, но по различен начин. После нейните извити стъпала се отлепиха от неговите.


— Така е. Аз нямам дори тирбушон Всъщност, мойто момиче, вече знам какво имам.
— Имаш себе си. То е повече от това, което имам аз.
— Не, ти също имаш мене.
Обзет от нервност, той допълзя на, колене до мястото, където беше скътал дрехите си, и измъкна бутилката от книжния плик. Виното беше розе.


Въпреки че Сали бе омъжена вече десет години, а преди това освен Джери бе имала и други любовници, начинът, по който правеше любов, беше възхитително жив и прост като на девственица. С жена си Джери имаше порочното усещане за рутина и напрегнатост, а със Сали, въпреки че бе правила това много пъти, той изпитваше безценното усещане, че всеки път я обхваща непресторена радост. Нейното лице, луничаво и унесено, с изпотена от слънцето и повдигната горна устна, с блеснали зъби, му изглеждаше не като образ на жив човек, а по-скоро като огледало, поставено на няколко сантиметра под неговото собствено лице, като някакво изпотено огледало. По едно време се запита кой ли е този насреща и в ума му внезапно проблесна: „Божичко, та това е Сали!" Затвори очи и се опита да съгласува своето дишане с нейните импулсивни въздишки. Когато и двамата успокоиха дъха си, каза:
— Нали е по-добре на открито? Има повече кислород.
Почувствува нейното пърхащо кимане на рамото си.
— А сега ме остави — каза тя и се заизвива, за да навлече долната част на банския, а той лежеше до нея и й изневеряваше с мисълта за една цигара.
Така би подхождала на доволството, на блаженството, на небесния простор, на мириса на морето. Засрамен, че отново се подхлъзва към своето старо мръсно „аз", той наля останалото вино в чашите и заби празната бутилка в пясъка с гърлото нагоре като паметник.
Тя сведе очи към празния паркинг и запита:
— Джери, как ще живея без тебе?
— Така, както аз живея без тебе. Просто повечето време няма да живееш.
— Да не говорим за това. Да не си разваляме деня.
— О'кей.

Из „Ожени се за мен", Джон Ъпдайк, превод Велин Тончев
Уди Алън на 85! Изкуство

Уди Алън на 85!

Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден

Пандемията завзе и сериалите Изкуство

Пандемията завзе и сериалите

Създателят на This Is Us обяснява как коронавирусът и Black Lives Matter влизат с гръм и трясък в 5-и сезон

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна... Изкуство

Хайде хапчета чудесни, никога да не порЕсна...

На 14 ноември 1907 г. е родена най-нежната разказвачка на приказки Астрид Линдгрен

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря Изкуство

Най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря

Незабравими бисери от „Приказка без край" на Михаил Енде

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак Изкуство

Животът е като роял: бял клавиш, черен клавиш...капак

Михаил Жванецкий: Роденият да пълзи ще проникне навсякъде

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо Изкуство

Албер Камю: Който нищо не дава – няма нищо

Важен въпрос е може ли човек да е щастлив и самотен?

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд” Изкуство

„Винаги съм мразел този проклет Джеймс Бонд"

Отиде си Шон Конъри - една от легендите на киното от 20 век

Искам да живея като беден човек с пари Изкуство

Искам да живея като беден човек с пари

139 години от рождението на Пабло Пикасо

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите Изкуство

Ние не понасяме хора със същите недостатъци като нашите

Десетте най-често цитирани мисли от Оскар Уайлд

Ст. Стратиев: У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев. Изкуство

Ст. Стратиев: У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.

Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.

И нека бъде твоят край една усмихната мечта Изкуство

И нека бъде твоят край една усмихната мечта

104 години от трагичната кончина на Димчо Дебелянов

Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо Изкуство

Знаеш ли, мисленето е второто най-приятно нещо

Паскал Мерсие: Дали човек чете или не чете - това веднага се забелязва

Кен Киси: Лицата се разпиляват в мъглата като конфети Изкуство

Кен Киси: Лицата се разпиляват в мъглата като конфети

85 години от рождението на автора на епохалния роман „Полет над кукувиче гнездо"