Подкрепете ни!




Светът в теб26 януари 2016

Лично аз предпочитам хората пред карфиола

Думите на „Мисис Далауей“, написани от нестандартната Вирджиния Улф

Вирджиния Улф е британска романистка, есеистка, издател, феминистка и автор на разкази, смятана за една от най-изтъкнатите фигури от литературата на модернизма във Великобритания през ХХ век. Между най-известните ѝ творби са романите „Мисис Далауей", „Към фара" и „Орландо", както и монографичното есе „Собствена стая" със знаменитата сентенция „Една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза."

Изследователите на творчеството на Вирджиния Улф са улеснени от факта, че нейният живот е изключително добре документиран от самата нея, оставила е около 4000 писма и трийсет тома дневници. 

Мисис Далауей каза, че сама ще отиде за цветята. Защото Луси си имаше друга работа. Трябваше да се свалят вратите от пантите; щяха да идват от фирмата „Ръмпълмейър". Пък и, помисли си Клариса Далауей, какво утро — свежо, сякаш отредено за детски игри на морския бряг.
Колко забавно! Сякаш се гмурваш! Усещането ѝ бе познато от Бъртън, когато с леко изскърцване на пантите, което още чуваше, тя разтваряше широко остъклените врати към градината и се гмурваше във въздуха навън. Колко свеж, колко спокоен, по-безветрен и от този сега бе въздухът в ранна утрин; като плисъка на вълна; като целувката на вълна; хладен, пронизващ и все пак (за едно осемнайсетгодишно момиче, каквото бе тя по онова време) тържествен, внушаващ чувството, каквото изпитваше тя, застанала на прага на отворената врата, че предстои да се случи нещо; наблюдаваше цветята, дърветата, над които се извиваше дим, враните, които се надигаха, падаха; стоеше и наблюдаваше, докато веднъж Питър Уолш попита: „Мечтание сред зеленчуците?" — така ли беше? — „Лично аз предпочитам хората пред карфиола" — така ли беше? Вероятно го е казал някоя сутрин, когато тя е излязла на терасата след закуска — Питър Уолш. Той би трябвало скоро да се завърне от Индия — през юни или през юли, забравила точно кога, защото писмата му са ужасно скучни; човек помни думите му; очите му, джобното ножче, усмивката, цупенето и колкото и да е странно, след като милион са изчезнали безвъзвратно, някои негови изрази като тези за карфиола. Изчака вдървено на тротоара, докато отмине фургонът на „Дъртнол". Очарователна жена, помисли си Скроун Първис (познаваше я така, както човек може да познава съседите си в Уестмпнстър); нещо у нея му напомня птичка, синьозеленикавата лекокрила весела сойка, макар че минава петдесетте и е доста побеляла след боледуването си. Гордо изправена на ръба на тротоара, като че ли е кацнала, тя не го забелязваше, чакаше да пресече...

...Освен това животът ѝ доставяше огромно удоволствие. В характера ѝ бе да изпитва наслада (макар че при нея никога нищо не се знаеше; сам той нерядко съзнаваше, че въпреки дългогодишното им приятелство всъщност я познава бегло). Във всеки случай у нея нямаше горчивина, нямаше я онази убеденост на порядъчните жени в собствените им морални добродетели, която е така отблъскваща. Радваше се почти на всичко — на лехата с лалета, ако се разхождате в Хайд Парк, на детето в количката, на нелепата драмичка, която сама си измисляше на момента. (Тя най-вероятно би поприказвала с двамата влюбени, ако преценеше, че са нещастни.)…

…Ужасно е като признание (той си сложи отново шапката), но на петдесет и три годишна възраст човек вече почти не се нуждае от други хора. Самият живот, всеки миг от него, всяка капка, тук, в този момент, сега, под лъчите на слънцето, в Риджънтс Парк — това вече е достатъчно. Дори предостатъчно. 
Цял един живот не би ти стигнал, за да усетиш напълно аромата на съществованието, макар и да си се сдобил с тази способност; за да извлечеш удоволствието до последната капка, за да разбереш смисъла до последния нюанс; а те, и удоволствието, и смисълът, се оказаха далеч не тъй податливи, както той си мислеше, далеч не тъй лични. 
Вече никога не би могъл да страда така, както го бе накарала да страда Клариса. С часове (слава Богу, че можеш да го кажеш, без да те чуят), с часове и с дни не си и помисляше за Дейзи. В такъв случай, спомняйки си болката, страданието, изпепеляващата страст от онова време, няма наистина е влюбен в нея? Сега нещата са коренно различни — и много по-приятни, тъй като в интерес на истината тя е влюбена в него. И вероятно именно поради тази причина, когато корабът най-сетне отплава, той почувствува изключително облекчение, не искаше нищо друго, освен да остане сам; подразни се, като видя в каютата си знаците на нейното внимание — пури, бележници, одеяло за пътуването. Стига да говори искрено, всеки би казал, че стане ли на петдесет години, не би желал да има други хора около себе си, не би желал все така да убеждава жените, че са красиви; ето това биха казали повечето петдесетгодишни мъже, ако са искрени, помисли си Питър Уолш. Добре, но тези изненадващи изблици на емоции, тези сълзи сутринта, те пък какво означаваха? Какво ли си е помислила Клариса за него? Сигурно си е казала, не за първи път, че е глупак. 
В дъното на всичко е ревността — ревността, която надживява всички други човешки страсти, помисли си Питър Уолш и опъна ръка с отвореното джобно ножче. Виждала се с майор Орде, пишеше Дейзи в последното си писмо; написала го е нарочно, това му беше ясно; написала го е, за да събуди ревността му; той си я представяше как пише и бърчи чело, чуди се с какво да го уязви; и все пак това го вбеси! Цялата тази олелия — връщането в Англия, срещите с адвокати — бе не за друго, не за да се ожени той за нея, а за да й попречи да се омъжи за друг. Тази мисъл го загложди, това чувство го завладя, когато завари Клариса така спокойна, така невъзмутима, така съсредоточена върху роклята си или каквото беше там; когато осъзна, че тя можеше да му спести всичко това, можеше и да не го превръща в едно хленчещо, подсмърчащо дърто магаре. 
Но жените не знаят какво значи страст, каза си той, като затвори джобното ножче. Не знаят какво е тя за мъжете. Клариса е студена като лед. Ще седне на дивана до него, ще му позволи да вземе ръката й, ще го целуне по бузата … Ето че стигна до пресечката…

…Човек не може да създава деца за такъв един свят. Човек не може да увековечава страданието, нито да умножава котилото на тези похотливи животни, които не са способни на дълготрайни чувства, а само се люшкат насам-натам, тласкани от прищевките и тщеславието си. Той я наблюдаваше как крои и шие така, както човек наблюдава птичката, като подскача и пърха в тревата — без да смее пръста си да мръдне. Защото истината е (колкото и тя да не я признава), че човешките същества са способни на доброта, вяра или милосърдие единствено за да получат моментно удоволствие, Те ловуват на глутници. Техните глутници бродят из пустинята и изчезват с крясъци в пущинака. Те изоставят падналите. Лицата им са вкаменени в маски. Да вземем например Бруър от кантората, с неговите напомадени мустаци, коралова игла за вратовръзка, бял нагръдник я топли чувства — а вътре в себе си студен и неприветлив, — с неговите унищожени от войната мушката, с нервноразстроената му готвачка; или Амилия Не знам коя си, дето точно в пет часа сервира чай — истинска малка харпия, хитра, ехидна и цинична; или разните томовци и бъртовци, от чиито колосани нагръдници се отцежда на тлъсти капки порокът. Никой от тях не го бе забелязал как ги рисува голи-голенички в бележника си. На улицата колите го задминаваха с рев; жестокостта крещеше от афишите; мъже биваха затрупвали в мините; жени изгаряха живи; а веднъж, на Тотнъм Корт Роуд, покрай него минаха в нестроен ред група луди, излезли на разходка или за забавление на гражданите (които им се смееха на глас); те припкаха, кимаха и се хилеха полуизвинително, полупобедоносно, причинявайки му безнадеждна скръб. Дали няма и той да полудее?...

Из  „Мисис Далауей"

Начините да изгубим душевната си кожа са толкова, колкото са жените по света Светът в теб

Начините да изгубим душевната си кожа са толкова, колкото са жените по света

Преди възстановяването на себеусещането си, преди да се върне вътрешното зрение и океанското познание, сме били на дъното

Всеки има своя икигай Светът в теб

Всеки има своя икигай

Да открием какво ни кара да ставаме от леглото всяка сутрин

Татяна Черниговская: Всичко се срина в света отведнъж Светът в теб

Татяна Черниговская: Всичко се срина в света отведнъж

Цифровата реалност ражда „нов вид" човек. Наричам го „хомо конфузус“...

Обичайте се, така ще победите злото! Светът в теб

Обичайте се, така ще победите злото!

10 топли послания на възрастни хора към младите

Сърфиране по вълните на пандемията Светът в теб

Сърфиране по вълните на пандемията

М.Лайтман: Луксозните индустрии ще изчезнат, хората ще се спасят, когато осъзнаят, че всеки е свързан с другите

8 причини, поради които интелигентните хора са нещастни Светът в теб

8 причини, поради които интелигентните хора са нещастни

Разсъдливостта често се комбинира с невъзможността да изразим любов

Какво крие невротичната вина Светът в теб

Какво крие невротичната вина

Самообвинението води до успокоение, но спира развитието на личността

Огледални чувства и реакции Светът в теб

Огледални чувства и реакции

Там, където има много критика, съществува желание да се промени света. Зад това се крие липсата на готовност да се приеме собственото място в него.

Жена ми няма нужда от помощник, тя има нужда от партньор Светът в теб

Жена ми няма нужда от помощник, тя има нужда от партньор

Не съм помощник в този дом, аз съм част от него

Архиепископ Виган до Тръмп: Да се обединим с молитва срещу невидимия враг Светът в теб

Архиепископ Виган до Тръмп: Да се обединим с молитва срещу невидимия враг

„Децата на тъмнината" ще отговарят за пандемията, последствията от нея и социалното инженерство

Самотата е въпрос на избор, не на обстоятелства Светът в теб

Самотата е въпрос на избор, не на обстоятелства

Психологът М. Лабковский: дори децата трябва да бъдат оставени сами със себе си за известно време

Лисицата, която спаси живот Светът в теб

Лисицата, която спаси живот

Един мъж блъснал лисица с колата си, днес тя е повече от домашен любимец за него

Денят на детето е! Светът в теб

Денят на детето е!

Време за изповед пред детето в огледалото