Прадядо ми змеят

Следващите редове ще подложат на съмнение вярата ви в реалността такава, каквато я познавате. Особено ако светогледът ви е достатъчно отворен за различното и дори странното. Защото само когато границите между фантазия и реалност паднат за няколко минути, ще се почувствате в един друг, определено по-добър свят - този на змейовете. Повежда ни неслучаен гид, а известен композитор, музикант, журналист, икономист и самият той правнук на... змея Добри.

Славата на могъщия исполин се носела надлъж и шир по българските земи в началото на миналия век. Викали го там, където неземната му сила би могла да е в помощ. Носел огромни канари на немислими разстояния. На борческите състезания срещу него се изправяли едновременно по неколцина пехливани, но никой не успявал да му се противопостави.

Наричали го Добри, а когато някой му станел близък, великанът му давал да чуе как бие сърцето му... и след това как бие второто му сърце отдясно на гърдите. Всяко с пълна сила, всяко със своя ритъм. Щом някой възкликнел: „Ама, как е възможно!", Добри с усмивка отвръщал: „Това е от майка ми, змеицата...".

Чудите се защо този разказ не започва с обичайното за приказките „Имало едно време"? Просто защото това не е приказка, а историята е самата истина, или поне в това е убеден правнукът на същия този исполински Добри. Но нека започнем с малко предистория. 

„Ами че аз имам приятел, който е наследник на змей!" – възкликна историкът Александър Мошев, разгръщайки февруарския брой на Списание 8 с увлекателния материал на доц. Вихра Баева за хората от с. Пирин, които пазят безбройни песни и легенди за тези същества.

Разбира се, чули го от сериозен човек, нямаше как да не помолим Александър да ни запознае с този свой приятел. Озоваваме се в изпълненото с атмосфера кафене на Националната опера срещу маестро Валентин Стамов. Той сам е като излязъл от друго време и друг свят - със суров и леко многозначителен поглед и дълга коса, хваната на опашка. И с енциклопедичните си интереси и опит - завършва икономика и журналистика, занимава се и с рисуване и поезия. В началото избира да работи като шеф на заведение, защото там има най-голям досег с истории, достойни за възпяване, рисуване, озвучаване.

Притежава 40 000 книги, много от тях с автограф, и мечтае да създаде първа частна библиотека. Сега се занимава с маркетинга на Националната опера, до неотдавна е бил заместник-директор. Но онова, с което е най-известен, е, че единствен у нас продължава да акомпанира на неми филми. Поколения фенове на безгласното изкуство го познават зад пианото в кино „Одеон", почти всички такива ленти – повече от 600, в националната филмотека са озвучени от маестрото. А ето че сега той е седнал спокойно в кафенето и разказва като приказка своята семейна история и легендите в нея.

Бащата на Валентин – Кирил Стамов, бил също колоритен човек. Дори външно - едното му око било искрящо синьо, другото - чисто зелено. Като любопитен ще споменем щриха, че в огромната му къща се осъществило според сина му първото изобщо лятно кино. Имаме пълното основание да му се доверим, тъй като е проучвал тази история доста подробно, търсейки информация по цял свят. Но този път пък нашата история е друга. Валентин я слушал от баща си десетилетия – още докато бил съвсем малък, го забавлявали с разкази за змейове, за прадядото Добри, за магия и легенди... После Кирил продължил да допълва още и още случки, истории и подробности за змейовете. Детето Валентин расло с тях, постепенно станали неизменна част от живота му. Малко преди да почине, Кирил признал: „И да знаеш - не става дума за игра на въображението, а за истинска история, която се предава от баща на син." 

„Имаше голямо чувство за творчество и си мислех, че това са негови измислици и добавки, но в края на живота си ми каза, гледайки ме в очите: не, нищо, не съм измислил. Всичко, което съм ти разказал, е чистата истина", преразказва Валентин. Бащата бил човек със сериозна професия, от когото не биха могли да се очакват напразни фантазии. Бил банкер, стигнал до поста заместник-директор на Централната кооперативна банка, а благодарение на уменията си продължил да се занимава с това и след 1944 г. Работил като икономист и финансов експерт, анализирал статистика, изявявал се и като журналист, подтикнал сина си да поеме по стъпките му. Същият този човек му разказал историята, която мнозина биха сметнали за бабини деветини, а дори и най-широко скроените – за фантазия. Историята на змейовете.

Всичко започнало в най-мистичната част от България – Странджа планина, откъдето произлиза и родът на Стамови. Преди хилядолетия тежки катаклизми се изливали по нашата земя. Природата се разбунтувала срещу хората, бури и урагани унищожавали крехките постройки и избивали безпомощните човеци. Една неголяма група решила да се скрие в дебрите на земята. 

Намерили не само спасението, ами и цял един нов свят, приличащ на изгубения рай. Стигнали до невероятни дълбини, изпъстрени с горещина от самото сърце на земята - до онези подземни пластове, където лавата вече се чувства като присъствие, температура, излъчване. Разкрили огромни кухини, които не може да си представи човек – цели километри дълги и широки стотици метри, пълни с реки и водопади.

„Горе било страшен ад. А долу те открили безброй непознати подземни животни, влечуги, даже птици, наподобяващи птеродактилите, които летели в големите зали", разказва спокойно на приглушената светлина змейовият наследник. 

Само на страниците на мартенския брой на Списание 8 композиторът икономист Валентин Стамов ще ви поведе на границата между митология и истина сред своите предци, змейовете, които според него и днес живеят в скалните кухини на Странджа. Ще ви разкаже за една легендарна цивилизация от видоизменени хора, ще ви представи собствения си прадядо – змея Добри, левент, който някога бил страшилище за съперниците си, а в гърдите му биели 2 сърца. Отворете широко сетивата си, за минути забравете ограниченията на консервативната реалност и ще се потопите в един различен, магичен свят, света на змейовете...