Списание Осем
Абонирай се
за Списание 8

„Тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си“

Александър I си отива точно преди 124 години. Нека си спомним за тази впечатляваща личност

Заминавайки от България княз Александър Батенберг взема само личните вещи, конете си и прислугата.

След като пристига в Германия, по предложение на правителството Народното събрание приема единодушно решение движимото и недвижимото лично имущество на княза да бъде изкупено от държавата, като се приспаднат задълженията му по кредит към Българска народна банка. След оценка от комисия, в доклад на министъра на финансите Иван Гешов, се съобщава:
„Негово Височество бивший българский княз притежава в България движими и недвижими имоти, придобити с негови частни средства 2 500 000 лева.
От горната сума ще се спадне дългът на Негово Височество към БНБ – 840 000 лева. Остатъка ще му се брои…"


Мари фон Батенберг в „Спомени за едно смутно време" пише за този период:
„Много трудно ще ми бъде да разказвам за времето след това и за причините, принудили Сандро да абдикира. Русия и нейният всевластен цар, които не се спираха пред никакви средства, за да отстранят неудобния за тях германец – български княз, въпреки цялата любов на народа към своя владетел, все пак постигнаха своята цел!


Александър с братята си: вляво отгоре е князът, до него е Хайнрих, долу вляво е Лудвиг и до него: Франц Йосиф.

Колко болезнено го е наскърбил в това време на най-тежки конфликти фактът, че при него едва ли не всеки ден се е явявал германският посланик в София, за да пита от името на райхсканцлера дали още не е определил деня на своето отпътуване. Германия бе обзета като Русия от същото нетърпение да види по-скоро, че той е заминал.

Никога няма да забравя тъжните му очи, когато се завърна при нас, посрещан с шумни, възторжени приветствия от своите сънародници навсякъде, където се появеше. Нещо в него бе прекършено и той никога не стана такъв, какъвто беше. Вече разказах в книгата си „Решаващи години" колко дълбоко страдаше той от недоверието на Бисмарк, от забраната му да се приближава до своя стар кайзер в Берлин, от преследванията на Бисмарк и принц Вилхелм (по-късно кайзер Вилхелм II), задето се бе сгодил за дъщерята на кайзер Фридрих.

Едва бе стъпил отново на германска земя, когато Norddeutsche Allgemeine, официалният орган на Бисмарк, публикува статия, в която се говореше за „дезертирането" на Сандро – след като той бе абдикирал именно под натиска на Бисмарк! Няколко месеца по-късно, по времето, когато Сандро бе при нас в замъка Кьониг в Оденвалд, го посети един таен пратеник на райхсканцлера, за да му внуши да се появи отново в България, като замине под предлог, че до момента е бил на лов в Шотландия! Още помня как след този разговор Сандро влезе при нас разстроен и силно пребледнял и каза: „На този му дадох да разбере, че повече няма да ставам играчка в ръцете на Бисмарк. Ако нему е угодно отново да повдига Балканския въпрос, да си потърси друг за тази работа."

Оттук нататък Сандро се оттегли напълно от политическия живот – до 1889 г. Остана в родината си, а след това постъпи като генерал в австрийската армия под името граф фон Хартенау."

Александър постъпва на служба в австрийската армия, след като му е отказана каквато и да е такава в германската. Жени се за оперната певица Йохана Лойзингер, установява се в австрийския град Грац, построява си къща, която да му напомня за княжеския дворец в София. Среща се с българи и помага на български студенти.Има две деца, които кръщава с български имена -  Крум Асен и Вера Цветана.


Вдовицата графиня Йохана фон Хартенау и децата Крум Асен и Вера Цветана

Частният секретар на Александър фон Хартенау - Александър Головин, пише в книгата си „Князь Александръ I Българский (1879-1886)":

„През пролетта на 1887 г. той се разболя от едрата шарка, която спечели при посещение на параходите в Марсилия. Тази болест, която беше го довела почти до края на гроба, е била щастливо прекарана, без да остави някакъв след.

Скоро подир това той е бил назначен за командир на този полк, и в края на април 1892 г. Повишен в генерал-майор и назначен за командир на 11-та бригада. В 1893 г. след свършването на големите маневри в Гюнц, в Унгария, в които е взел участие и княз Александър, император Франц Йосиф му честитил предстоящото му, не по ред, производство във фелдмаршал-лейтенант и дивизионен генерал.

Но съдбата не му даде да доживее той до този ден.

След неговото постъпване в австрийската армия, княз Александър скоро показа своите блестящи военни дарби, които са били високо оценени както от императора Франц Йосиф, тъй и от другарите на княза по службата му.

Той се установи в Грац, гдето квартируваха както полк №27, тъй и бригадата №11. За своето намерение да се установи в Грац той ми писа от Милано на 29 април 1889 г., като отговаряше на моето писмо по случай годишнината от избирането му за Български Княз.

Господин Йонин, някогашен извънреден пратеник на руския цар в София, който направи тогава толкова зло на княза, а сетне се числеше като бразилски посланик и в качеството си на такъв живееше неизвестно по какви причини в Грац, в една вила съвсем близо до вилата на княза, (предполагаше се, че той наблюдава живота и поведението на княза) и той му направи в един ден визита. Но княз Александър не можа да победи своето отвращение към този човек и заповяда на слугата да не го приема.

В 1891 г. княз Александър се разболя от една тежка болест (perityphlitis). Освен това той страдаше и от катар на стомаха, който беше придобил още в България, където в течение на две войни, във време на лагерни упражнения и обиколки из страната, той не се е хранил винаги така, както беше навикнал от малък, и както го изисква хигиената. Още в България князът се оплакваше, че стомахът му не работи добре. Болките, които той усетил при разболяването си в Грац, бяха до толкова силни, щото, когато го посетих няколко време след това, княз Александър ми разправяше, че да беше му се попаднал в ръцете револвер, той би предпочел да се застреля, отколкото да пренася такива ужасни страдания. „Ако тази моя болест се повтори, притури князът, аз ще умра, не ще бъда в състояние да я прекарам още веднъж." То тъй и се случи.

На 19 юли 1891 г., като бях в Карлсбад, аз получих следующето писмо от княз Александър, писано с молив:

„От сърце Ви благодаря за участието, което взимате в моята болест. Аз се поправям твърде бавно и съм още на легло, тъй щото докторите не знаят кога ще мога да пътувам. Те искат да ида в планински места, но нищо още не е решено. Вероятно аз ще остана в Грац до средата на август."

И действително в 1891 г. князът ходи само в Рогич, в Щирия.

Аз го намерих в Грац твърде слаб, косата му значително побеляла (а той беше тогава само на 34 години), но готов да иде на маневри. Докторите го предпазваха от яздене на кон, но той не искаше да ги слуша, не знаеше да се пази и това ускори края на живота му. От ходене на маневри нищо не можа да го удържи.

През лятото в 1892 г. княз Александър направи лечение в Карлсбад, а на 14 юли същата година ми писа от Грац: „Усетих полза от Карлсбад, но много отслабнах..."

Александър умира на 17.11.1893 г., на 36-годишна възраст.
 
Някои историци посочват като причина за смъртта му перитонит, други – перфорационен колит, трети – усложнения след операция от апендицит.
Ето какво споделя сестра му Мари фон Батенберг в книгата си „Спомени за едно смутно време":

„Флоренция, 26 април /1893 г./
Телефонът иззвъня в стаята ми в девет часа сутринта – спуснах се с разтуптяно сърце. Предчувствах, че е Сандро. Като от отвъдния свят му прозвуча любимият глас, който не бях чувала толкова години! „Идвам при теб!"... Сълзи бликват от очите ми. „Да, чакам те!" Не мина много време и той се появи в стаята ми! Моят Сандро! Изглеждаше добре, но белезите от шарката личаха повече от преди. Най-напред и на двамата ни секна гласът, не можехме да произнесем дума – толкова много бяхме преживели през тези години на раздяла.

Преди да напусне стаята ми, той неочаквано се обърна и направо, без предисловие каза: „Трябва нещо да ми обещаеш – за миг гласът му заглъхна – обещай ми да се погрижиш, когато умра – ако българите искат моя труп – да бъда погребан в София!" Погледнах го ужасена: „Сандро! Откъде ти дойде такава мисъл?!" Той вдигна натъжените си очи: „Това няма значение. Обещай ми!" Подадох му ръката си и го погледнах право в очите, които толкова обичах.
След половин година по Божията повеля трябваше да изпълня дълга си.

Половин година след тази тежка раздяла във Венеция, на 16 ноември, получих от Грац телеграма: „Граф Хартенау тежко болен." Бяхме в замъка Кьониг и веднага побързахме за Дармщат при майка ми, за да я убедим да тръгне с нас за Грац. Тя се колебаеше и накрая все пак реши да не пътува... Ужасни бяха тези часове до следващия ден, когато с Густав най-сетне седнахме във влака.
На гарата във Вюрцбург ми предадоха телеграма, подадена от Ерни в Дармщат: „Тази сутрин Сандро почина. Бог да ти дава сили."

На гарата ни очакват непознати хора – австрийски аристократи, приятели на рода Хартенау. „Графът почина тази сутрин... Графинята вече дни наред не иска да приема храна... чувства се зле; надяваме се на Вас и Вашето влияние да ѝ помогнете да се съвземе."

Преди четири седмици графинята бе родила дъщеря. Откарват ни далеч извън града в хубава вила, която по стил напомня двореца в София.

„Къде е брат ми? Искам да го видя" – шепнех аз, докато олюлявайки се изкачвах стълбата. От двете страни на врата с черна завеса стоят двама погребални вестители в черно – погребението ще бъде „първокласно".

„Заповядайте, ковчегът е затворен, не е разрешено вече да се гледа трупът." Избутват ме в огромна, небесносиня спалня. Вдовицата на Сандро лежи в леглото. Досега я познавах само от сцената... Прегръщам я... Цялата вечер прекарвам при нея. Тя приема дълго отблъскваната храна. От нея и от други научавам историята на последните дни...

Възпаление на апендикса... операция вече невъзможна... мъчителна смърт... в деня-годишнина от Сливница! Сандро е съзнавал това... изпада в делириум... намира се в сражение... издава заповеди с висок глас... и издъхва! „Победа!... Победа!" били последните му думи.

Заедно с Менгес, който скоро след нас пристигна от Дармщат, те преглеждат най-внимателно вестниците и в много от тях намерят покъртителни, силно затрогващи излияния на скръб и вярност.

Българските офицери от полка на Александър пристигнаха и застанаха на пост до ковчега на Сандро.

Накрая се реших, без да изчаквам пристигането на братята си, да изпратя телеграма до Стамболов, тогавашния министър-председател и да предам цялото съдържание на обещанието, което Сандро изтръгна от мен във Флоренция.

Тежко ми беше на душата да се откажа от това последно пътуване със Сандро, което се превърна в триумфална процесия през някогашната му страна.

Когато траурният влак наближи височините на Сливница, разположените там оръдия го приветствали с топовни гърмежи. В София влакът пристигнал в деня на годишнината от битката при Пирот и бил посрещнат от огромно множество хора. На гарата бил и княз Фердинанд, който наредил да се отдадат всички възможни почести към неговия предшественик на трона. От вагона ковчегът бил свален и понесен от дивизионни командири.

Министър-председателят Стамболов се обърнал към покойника, преди да бъде поставен на артилерийски лафет, с думите: „Ако душата на славния покойник, о Боже, почившия княз, витае тук около нас (според вярването на българите, душата на покойника остава 40 дни близо до тялото), ще може да види в каква скръб, в каква мъка ни е потопила. Целият народ оплаква своя любим княз. Държавният глава, негов приемник на трона, плаче над мъртвото тяло на онзи, комуто България дължи своята независимост. Тук ще почиваш най-сетне, на наша земя, която ти толкова обичаше, че отдаде всичко за нея."

След като и тук бива извършено опело на мъртвеца, княз Фердинанд Български произнесъл пред ковчега следното слово:

„Като монарх на България, като предводител на българската армия и на българския народ, приемам тленните останки на принц Александър, първия княз на България, и ги предавам на тази земя, която той съумя така храбро да брани и опази. Нека неговият пример за себеотрицание и енергия да остане свят и неосквернен за нас! От името на целия български народ, от името на всички сърца, които туптят за българската идея, давам обет, че паметта  за покойника ще остане вечна и свято тачена!"


Останките му, с решение на Народното събрание, са пренесени в София и са положени в църквата „Св. Георги" до построяването на гробницата му, където  са положени с почит на 3 януари 1898 г. Така е изпълнена и неговата воля: "Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвах и най-скъпото от живота си – честта си."


Разплащателни карти
Защита за онлай разплащане