Тони Маркс: „Голямата любов съществува!”

„Нищо по-малко от вечност” е приказка не измислена, а изстрадана, в която има плач, стонове и обезумели очи. Има изнурени тела и разранени крака, препъващи се в камъни и трупове. Има зловоние от разложено и дрехи, превърнати в дрипи. Има замах на дълги извити ножове, съпроводен със зловещ смях. И алчни ръце, издърпващи от треперещи пръсти златни пари, нанизи, дрехи, вързопи – плячка...

Но пак там, в приказката, сред цялата безнадеждност, я има и любовта – онази, голямата, която носи надежда и изчиства грехове. Пред нея дори Съдбата не остава равнодушна. Тя страда, защото е причинила толкова болка, че сега може да се издължи единствено с вечност. Всичко друго би било малко!

В актуалния брой на Списание 8 ще откриете откъс от книгата на Тони Маркс „Нищо по-малко от вечност“, а ако се абонирате за печатното издание, ще получите и подарък самата книга.

Тони, да започнем с това как се роди „Нищо по-малко от вечност“?
Случи се точно след написването на третата ми книга. В момента, в който я оставих „да отлежи“, за да нанеса по-късно последни корекции, ненадейно усетих едно обсебващо и мощно потегляне към корените, към миналото, към рода. Този повик беше толкова неудържим, че не можех да му се противопоставя. И се предадох, оставих се на спомените, които дори не знаех, че са се запечатали в съзнанието ми. Нахвърлях всичко в компютъра с намерението това да остане за вътрешнородово ползване, нещо като родословно дърво. Чувствах се благословена – от всички деца и внуци, точно аз да бъда призована от корена. А когато коренът те дръпне, няма връщане назад. Така и аз – все по-трудно обуздавах емоцията, която ме бе обзела. Беше вълнуващо, приповдигнато и прекрасно време. Но постепенно започнах да осъзнавам, че тези записки са нещо повече. Сякаш някаква необяснима сила ме водеше. Възприемах я като знак на одобрение, на подтикване да продължавам. Тя ме насочваше кога и как да пиша, какво от цялото да подбера, как да го изобразя.

Кое за теб беше водещо при описването на историята?
Накратко – любовта, корените и паметта.
А по-дългото обяснение е, че голямата любов съществува! В дворец или в колиба – нея я има! Животът на една обикновена жена го доказва. Тя вдъхновява със силата на чувствата си. Нито времето, нито превратностите са в състояние да изтрият спомена и мечтата ѝ. Съвсем в края на живота си тя се надява, че като си отиде от този свят, след изживян цял един живот, отвъд най-после ще се срещне с любимия годеник. Мисля, че всяко едно поколение има нужда от подобен пример, но днешното време на случайни или непостоянни връзки – още повече.
И накрая, всеки народ трябва да помни историята си, за да знае какво са преживели дедите му, от какви събития се е изграждала нацията му, какво е повлияло за формиране на народопсихологията ѝ.
Ние сме в дълг към онези наши предци, преживели небивали издевателства и жестокост по време на изгонването им от родните домове в Тракия. Вероятно никога няма да има обезщетяване за материалните загуби, сега изчислявани на милиарди долари. Но поне може да бъде произнесена морална оценка за стореното. Не заради мъст и омраза, а за да се държи будна човешката памет.
Дистанцирането, неглижирането, затварянето на очите за дадени исторически епизоди, заради политкоректност, може и да устройва някого, но политкоректността е нищо по-малко от изопачаване и фалшифициране на историята.

Но дали в описването на жестокостите, извършени тогава, някой няма да заподозре език на омразата?
Толкова по-зле за онзи, който го направи. „Нищо по-малко от вечност“ е снимка на една историческа реалност отпреди малко повече от сто години. Няма да се извинявам, че описвам един исторически факт. Да го кажеш гласно, не е нито национализъм, нито език на омразата, нито мит – това е история, случила се, изживяна, преболяна,

Забелязва се, че покрай цялото злощастие и жестокост в книгата все пак има и добро.
Ще призная, че в началото, когато се запознавах с фактите около прогонването на българите от Тракия, бях гневна, много гневна. Четях или слушах за всякакви нечовешки жестокости. Но пак там, насред ужаса, макар и рядко, се прокрадваха съпричастност и милост. Само по себе си доброто няма етнос и религия, както впрочем и злото. Качества като човечност, състрадание, отзивчивост, доброта могат да бъдат намерени във всеки народ.

Герои или жертви са българите, прогонени от Тракия?

А как са се справяли жените в онова време? Знаем, че почти всяка е изгубила във войните или при бягството мъж, дете или родител. Някои са били и жестоко изнасилвани.

Казваш, че „Нищо по-малко от вечност“ не е биография, макар да изглежда така.
Това е по-скоро биография на бежанците от Тракия, а не на няколкото основни герои. Изложението има сравнително проста структура, като всяка част завършва с подсказване на последващо събитие. Това беше съзнателно търсена форма на повествованието. Исках да го изчистя от сложни литературни похвати и да изглежда като разказ на порасналата вече внучка за нейната баба, но макар разказът неминуемо да носи исторически данни за станали събития, те да бъдат предадени през призмата на емоцията, а не на пряката фактология.

Вярно е, забелязва се, че наблягаш на чувствата повече, отколкото на историческите данни, които обикновено се изразяват в години и цифри.
Много исках текстът да докосва. Да се чете със сърцето, а не с очите и разума. Чувствах как тези измъчени души, изживели най-грозни поругавания и жестокости, искат историите им да бъдат разказани. Мисля, че успях. От отзивите, които валят отвсякъде, читателите споделят за сълзи в очите и бучка в гърлото.

В книгата се отличават две основни, но и няколко допълнителни теми, някои от които много актуални и днес.
Може да се каже, че първенството си делят, от една страна, злочестата съдба на тракийските бежанци, и, от друга, голямата, трагична, неизживяна любов на една жена. Но в тях са преплетени и други теми. Например за тайнствата на Странджа и нейните легенди, фолклор и нестинарство. Или темата за земята, която за онези хора е била и Бог, и олтар, с препратка към днешните проблеми – какво правим днес с нея, колко я замърсихме, как за нас вече тя не е майка, която храни децата си. Друга тема е религията. В Странджа има обреди и вярвания още от предхристиянско време, които са останали неизкоренени в продължение на векове, въпреки протестите на Църквата. И не на последно място, темата за корените, за връзката с предците, която никога не бива да късаме. Тя носи принадлежност, толкова нужна в нашето забързано и бездуховно време. Живо ме вълнува съвременната трактовка на историята. Днес върви призив да не се вторачваме толкова в миналото. Общо взето – каквото било, било. Но така следващото поколение българи няма да знае през какви перипетии, предизвикателства и унищожение е минал народът ни в не толкова далечното минало.

Описваш някои традиции и ритуали, сраснали се с живота на българите през вековното им съществуване.
Онези традиции и тайнства, почти мъртви вече, са непознати и непонятни за нас. Но са били достатъчно силни и могъщи, за да оцелеят стотици години. В тях има здрав смисъл, но само ако ги разберем, а не ги пресъздаваме единствено в бутафорни възстановки, които по-скоро ги изопачават. Поддържаните векове наред религиозни и магични практики са били от изключителна важност за старите българи.
 
Срещала си се с хора от селата на Странджа…
Да, и бях запленена от техния жив ум, от онази елегантност на духа, която тежкият им живот не бе успял да отнеме. Но най-много бях очарована от чувството им за хумор. Тези хора умеят еднакво успешно да се надсмиват и над житейски проблеми, и над себе си. Тази тяхна самоирония говори за една изключителна интелигентност. И това не са само думи. Това е едно мое много съкровено изживяване с тях.

Използваш стари и диалектни думи. Това случайно ли е или носи някаква провокация?
Така се случи, че писах книгата, когато се заформи спорът около „архаичните“ думи в романа на Вазов „Под игото“ и жалбата на някои, че, видиш ли, той става нечетим, труден, неразбираем за младото поколение. Аз съм на друго мнение. Смятам, че тези думи са част от идентичността ни, те са памет за род и история.
Забелязах, че корицата е много изчистена и елегантна. Каква е историята на тези пеперуди?
Да, пеперудите. Най-трудно мога да обясня тях. Пеперудите са моя спомен, дошъл от детството. Появявайки се точно, когато книгата беше само една неясна идея обаче, ми подсказва, че не бяха случайност. Те бяха знаци! Моите малки трошички, по които да вървя, за да избродя историята и да се превърне тя в книга. Пеперудите долитаха на най-„невъзможните“ места точно в моментите, когато изпитвах колебание и съмнения. Не бях ги виждала с години, затова ги почувствах като проявление на някаква сила, която ме водеше напред и ме подкрепяше в писането. Много е трудно да се обясни и, вероятно, да се осъзнае и повярва, но тези малки синьо-лилави пеперуди станаха спусъка тази книга да види бял свят.  

Как смяташ, че читателите ще реагират на книгата?
Има хора, за които една книга е разочарование, за други същата – настолно четиво. За едни е неразбираема, за други – мъдра. Няма как да отговоря на всеки вкус. Но поне съм се старала да заложа на истината за едно историческо събитие, пряко променило съдбите на хиляди българи. Много се надявам – и вече от отзивите разбирам, че се случва – да стигна до сърцата на много читатели, да върна спомените им, да ги провокирам да разкажат своите родови истории на децата и внуците си, за да не изтлеят и да се забравят.

Сега, нека излезем извън книгата и да попитам имаш ли нови проекти?
В ума ми се е заформила една идея за история, която обхваща девет поколения, общото между които е едно тежко проклятие. Времето на събитията започва много назад във времето и стига до нашето съвремие.

А имаш ли си списък с желания?
Първо, всички в семейството ми да са здрави. И тъй като всеки се е захванал със свой проект – да имат шанс, воля и късмет, за да ги реализират.
Другото е представление на живо на Андре Рио. Бих искала да попия цялото настроение, изящество и елегантност, които са характерни за неговите концерти.
Третото е Аушвиц – да усетя тази неизразима по своето проявление и жестокост част от историята на човечеството.
Както виждате тези преживявания едно с едно не си приличат и олицетворяват най-красивите и най-тъмни страни на човешката душа.