Изкуство13 юли 2023

Милан Кундера ни обясни как битието може да е непосилно леко

Ако имаме само един живот да живеем, може и да не сме живели изобщо

Снимка: Wikimedia Commons

На 94 г. след тежко боледуване почина известният писател Милан Кундера (1 април 1929 г. - 11 юли 2023 г.). Той е роден в Чехия, но през 1981 г. емигрира във Франция. В стотици хиляди екземпляри на различни езици са преиздавани книгите му - „Шегата“, „Книга за смеха и забравата“, „Непосилната лекота на битието“. Получава множество литературни награди, но никога „Гонкур“ или „Букър“, въпреки огромната популярност на неговите произведения, повечето от които са филмирани. Нека изпратим във вечния му път Твореца, който никога не се подчини на конюктурата и откри сърцето си в стотици страници великолепно слово. Цитати са от най-известното му произведение - „Непосилната лекота на битието“, издадено за първи път през 1984 г.

Не можете да измерите взаимната привързаност на две човешки същества с броя на думите, които си разменят.

Всеки, чиято цел е „нещо по-високо“, трябва да очаква някой ден да страда от световъртеж. Какво е световъртеж? Страх от падане? Не, световъртежът е нещо различно от страх от падане. Това е гласът на празнотата под нас, който ни изкушава и примамва, това е желанието да паднем, срещу което, ужасени, се защитаваме.

Когато сърцето говори, умът намира за неприлично да възразява.

...Защото няма нищо по-тежко от състраданието. Дори собствената болка не тежи толкова, колкото болката, която изпитваш с някого, за някого, болка, усилена от въображението и удължена от стотици отеквания на ехото.

Да правиш любов с жена и да спиш с жена са две отделни страсти, не просто различни, но и противоположни. Любовта не се усеща в желанието за съвкупление (желание, което обхваща безкраен брой жени), а в желанието за споделен сън (желание, ограничено до една жена).

Любовта е копнежът по половината от нас, която сме изгубили.
Но когато силните бяха твърде слаби, за да наранят слабите, слабите трябваше да бъдат достатъчно силни, за да си тръгнат.

Най-тежкият товар ни смазва, потъваме под него, той ни приковава към земята. Но в любовната поезия на всяка епоха жената копнее да бъде натоварена от тялото на мъжа. Затова най-тежкото бреме е същевременно образ на най-интензивното удовлетворение в живота. Колкото по-тежко е бремето, колкото повече животът ни се доближава до земята, толкова по-реален и правдив става той. Обратно, абсолютното отсъствие на тежест кара човека да бъде по-лек от въздуха, да се издигне във висините, да се сбогува със земята и земното си същество и да стане само наполовина реален, движенията му колкото свободни, толкова и незначителни. Тогава какво да изберем? Тежест или лекота?

В залеза на разпадането всичко е осветено от аурата на носталгията, дори гилотината.
Никога не можем да знаем какво да искаме, защото, живеейки само един живот, не можем нито да го сравним с предишните си животи, нито да го усъвършенстваме в бъдещите си животи.

Мозъкът изглежда разполага със специална област, която можем да наречем поетична памет и която записва всичко, което ни очарова или докосва, което прави живота ни красив... Любовта започва с метафора. Което ще рече, любовта започва в момента, в който една жена въведе първата си дума в нашата поетична памет.

Една единствена метафора може да роди любов.
И в това се крие цялото тежко положение на човека. Човешкото време не се върти в кръг - тече напред по права линия. Ето защо човек не може да бъде щастлив: щастието е копнежът за повторение.
Любовта е като империя: когато идеята, върху която са основани, се разпадне, те също избледняват.
И какво може да струва животът, ако първата репетиция за живота е самият живот?
Единствената връзка, която може да направи и двамата партньори щастливи, е тази, в която сантименталността няма място и никой от партньорите не претендира за живота и свободата на другия.

Целите, които преследваме, винаги са завоалирани. Момиче, което копнее за брак, копнее за нещо, за което не знае нищо. Момчето, което жадува за слава, няма представа какво е слава. Нещото, което придава смисъл на всяко наше движение, винаги е напълно непознато за нас.

Флиртът е обещание за сексуален контакт без гаранция.

Когато искаме да дадем израз на драматична ситуация в живота си, ние сме склонни да използваме метафори за тежест. Казваме, че нещо ни е станало голямо бреме. Или носим бремето, или се проваляме и падаме с него, борим се с него, печелим или губим. А Сабина - какво я беше обзело? Нищо. Беше напуснала мъж, защото й се искаше да го напусне. Беше ли я преследвал? Дали се е опитал да й отмъсти? Не. Нейната драма беше драма не на тежестта, а на лекотата. Това, което се падна на нейната участ, не беше бремето, а непоносимата лекота на битието.“

„Обича ли ме? Той обича ли някого повече от мен? Той обича ли ме повече, отколкото аз него?“ Може би всички въпроси, които задаваме на любовта, за да я измерим, тестваме, изследваме и запазим, имат допълнителен ефект – да я съкратят. Може би причината, поради която не можем да обичаме, е, че копнеем да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от партньора си, вместо да му се предадем без искане и да не искаме нищо друго освен неговата компания.

„Защо никога не използваш силата си срещу мен?" - попита тя.
„Защото любовта означава да се отречеш от силата" - прошепна Франц.

Единствените наистина сериозни въпроси са тези, които дори дете може да формулира. Само най-наивните въпроси са наистина сериозни. Те са въпросите без отговор. Въпрос без отговор е бариера, която не може да бъде пробита. С други думи, въпросите без отговор определят границата на човешките възможности, описват границите на човешкото съществуване.
Това, което се случва само веднъж, казва немската поговорка, може и да не се е случило изобщо. Ако имаме само един живот да живеем, може и да не сме живели изобщо.