Анастас Пунев, доктор по право: Конституцията принадлежи на живите, не на мъртвите

Защо Конституцията е толкова важна и до каква степен гарантира тя нашите права? И не е ли заложена в нейния генезис идеята, че свободата всъщност е имагинерно понятие? Това са само част от темите, които обсъдихме с прависта Анастас Пунев, който се постара думите му да не звучат прекалено сухо и често неразбираемо за простосмъртните, както сме свикнали от други негови колеги.

Какво всъщност е Конституцията и защо тя е толкова важна наистина?
В технически смисъл Конституцията е закон, който служи като коректив на обикновените закони и ни пази донякъде от техните грешки. Но Конституцията е и най-близкото нещо до обществен договор, с което разполагаме. Съгласието да живеем заедно като общност при определени правила се формулира най-ясно именно в този документ и то малко или много разграничава държавите от териториите, които в правото наричаме „сговор на картографи”. Не на последно място, Конституцията е много важен маркер за историческото развитие на един народ.
Вие сте запознат с конституционното право на други държави и особено на Германия. Какви са приликите и разликите между нашата Конституция и тази на другите страни?
На първо място, устройството на държавата налага едни теми да са по-важни от други. Във федерални държави като САЩ и Германия отношението между централната власт и отделната регионална единица е обект на много подробни уговорки, докато у нас подобен проблем няма. Друго възможно разграничение е на по-бъбриви и по-обрани Конституции – в това отношение българският основен закон гарантира практически всички съществени индивидуални права. Като цяло действащата Конституция от 1991 г. е добра и въпреки някои свои дефицити е трудно да бъде обвинявана в тежки недъзи, но изминалите 30 години показват както склонността на законодателя да я заобикаля, така и липсата на достатъчно добър контрол за спазването й от Конституционния съд, нашумял с не едно и две спорни решения.
На този въпрос трябва да отговори първо психологията, а след това още няколко науки, преди да стигнем до правото. Но като юрист мога да кажа, че е измамно да очакваме чувството за свобода да се пръкне от общуването с държавата. За мен държавата придобива смисъл единствено в теория като тази на Лок – необходимото зло, с което се налага да влезем в прагматични отношения за колективна изгода. Колкото до свободата, тя може да бъде открита в частния живот.
Преекспонира се, тъй като не се схваща контекстът на това изречение на Джеферсън. Няма нищо романтично да се говори за равенство между хората, когато повечето бащи основатели на Щатите са били робовладелци, разбира се. Идеята на Джеферсън се основава не на индивидуалната свобода, както сега си мислим, а на правото на американците като колектив да имат своя собствена равноценна държава. Това право впрочем също се поражда заради неизпълнен договор – в случая с британския крал Джордж III. Колкото до романтичната идея – връщам се към тезата ми, че Конституцията е документ, в който се говори и за бъдещето, така че не е никак странно или лошо да има романтика, стига да не доведе до наивност, особено при формулиране на целите. Първата френска Конституция, която е пълна с гръмки фрази за равенството и братството, преживява около година, докато американската, уж създадена за временно ползване, е все още действаща.
Проблемът е, че няма как да вярваме дори на стойностните идеи, защото волята на правителството да ги предложи, за да не сдаде властта, е прозрачна – впрочем чудесен тактически ход от политическа гледна точка. Сега всеки кибик има своя звезден шанс да каже какво мисли по въпроса, така че очаквам нивото на екзотика да се вдигне. Отвъд факта, че Конституция не се предлага като изненада за цялото общество в пика на политическа криза, както и липсата на професионалисти (поне при управляващите) за подобно начинание, ще кажа, че има миш-маш от всичко – смислени идеи като намаляването на мандатите на „тримата големи“ (главния прокурор, председателите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд), интересни идеи с опасна липса на детайли като пряката конституционна жалба, както и откровени глупости. Но всяко обсъждане на тези теми е безплодно, така или иначе – ясно е, че проектът няма да събере гласове за свикване на Велико народно събрание и че няма да го видим повече никога.
Аргументът за по-ниска цена на купения глас е правилен, но трябва да се съобразят и други фактори. В момента има достатъчно парламентарна работа за 240 депутати, но те не я вършат по една или друга причина. Същевременно няма как да се спори с аритметиката – 240 депутати са предвидени при по-различна демографска картина, а буквалната липса на хора води до все по-слабо представителство, особено в по-малките областни центрове, които са направо феодализирани. Натрупването на тези аргументи води до извод, че намаляването на депутати не е толкова лоша мярка, ако има анализ на различни варианти и ако е комбинирано с преизчисляване на сегашните избирателни райони. Със сигурност има много по-конкретна и наложителна работа в посока изборно законодателство – най-вече чрез заличаване на мъртвите души от списъците, въвеждане на електронно и машинно гласуване, както и въвличане на българската диаспора в гласуването чрез създаване на отделен избирателен район „Чужбина“.