По-важно е какво специално има в един човек с ограничения, а не какви са проблемите му

Дилиян е от онези млади хора, които не се оплакват от проблемите си, а им намират решение. Той смята, че хората с увреждания имат право на по-качествен живот и работи за позитивната промяна на статуквото. От 2018 г. е младежки делегат към ООН. Занимава се с психология, сензорна фотография, актьорско майсторство и писане на поезия.
Сензорната фотография съществува от 50-те години. Тогава фотографите са се занимавали с правенето на емулсии и проявяване на кадри. По същество тя не се различава от фотографията, просто се използват различни методи за постигане на крайния продукт – снимка или видео. Незрящ човек може да бъде сензорен фотограф, ако си сложи инфрачервен обектив на фотоапарата. Той ще снима в инфрачервен спектър, който не се вижда в момента на заснемане, а едва след като излезе снимката.

Това е фотография на изненадата. Незрящ фотограф лесно може да предвиди какво ще излезе на снимката, защото най-често снима с помощта на асистент. Неговата задача е да помага, да описва какво има наоколо. Сензорният фотограф трябва да знае всичко, което знае и обикновеният – светлина, цветове, как се монтират снимки или видео.

Добре е това да е съобразено с правилата на цифровата фотография, защото се допълва качеството на работа. Едно от най-трудните неща за незрящ човек, който иска да използва този тип фотография, е да си намери говорещ софтуер. Друг вариант е да има асистент, който с малко думи да казва много, т.е. да се извлече максимално много информация за това каква е обстановката или светлината. Аз имам около 2% зрение и мога да се ориентирам откъде идва светлината, но един напълно незрящ човек ще трябва да разчита напълно на чужда помощ. В момента концепцията за незряща фотография се смята за доста новаторска и революционна дори сред незрящите. На много от тях им допада идеята, но им трябва време да осмислят самия процес.
Ако преценя да снимам нещо, просто решавам как да аранжирам снимката (както правят всички фотографи) и след заснемане питам асистента си дали конкретното нещо е влязло в кадър. Държа на високото качество и по принцип работя с човек, но ако е пост за социални мрежи мога сам да направя снимката и да я обработя. Разбира се, допитвам се до чуждото мнение, за да преценя дали финалният резултат е добър. От февруари развивам свой TikTok канал. В него снимам предимно себе си и рядко съм извън кадър, като за целта някой от близките ми помага да наглася нещата, след което просто се заснемам. Монтирането също е доста интересна част от процеса на работа. Най-добре е заснетият материал да се изгледа от зрящ човек, тъй като за момента няма говорещ софтуер за монтажи.
Тази снимка е от Ню Йорк и е от времето когато бях младежки делегат към ООН. Представлява пейзаж на Манхатън и нямаше да бъде качена никъде, ако моята приятелката не ми беше предложила да добавим нея и още няколко снимки в едно приложение за stock фотографии. Самата снимка беше направена случайно, защото се водих по описанията на хората около мен. Ако нямах чисто фотографския рефлекс да усещам какво става около мен и снимката нямаше да я има. Това пак е вид опит – да обръщаш внимание на това какво споделят околните.
България винаги е имала силни позиции и послания, а нашата програма за младежки делегати е една от най-старите, тя се случва от около 14 години. Целта е младежите да имат представители в ООН. Избират се приоритети, по които се работи. От 2018 г . насам това са качествено образование и качествена работна среда, като ние работихме и по сектор здравеопазване. Българската мисия е една от най-подкрепящите, защото посланикът на България в ООН често се отказва от изявление и дава думата на младежки делегати, а това не се случва при много държави. Съвместно с УНИЦЕФ и ЮНЕСКО направихме две големи събития за хора с увреждания. Чувствахме се чути и можехме да обърнем внимание на проблеми, за които не се говори. И в двете събития засегнахме теми, които е трудно да бъдат разбрани, защото хората с увреждания нямат нужда единствено от финансово подпомагане. Ако искаме да имаме развити общества, е необходимо да разберем, че хората с увреждания могат да бъдат не само работници, но и предприемачи.

Това, което ме привлече към каузата, беше желанието им да се говори за способностите на хората с увреждания, а не за това какво им липсва.

Аз бях едно от лицата на кампанията. Освен това бях нает като външен специалист в качеството ми на професионален сензорен фотограф. По време на снимки си сътрудничих с несензорен фотограф и за мен това беше много приятно изживяване. Ще продължавам да им помагам, защото това, което правят за хората с увреждания, е важно. През 2016 г. заедно с един приятел основахме фондация ,,Визионер‘‘. Бяхме провокирани да го направим, тъй като и двамата сме незрящи и смятаме, че Съюзът на слепите в България като цяло изпраща негативни послания. Ние искахме да правим по-позитивни неща, да обучаваме незрящи на полезни умения. В един момент се появиха и хората от Сдружение Мостове, които са много по-голяма и опитна организация, а тяхното послание е същото като нашето. То е да опитаме да разберем какво е онова специално нещо, което има в един човек с ограничения, а не какви са проблемите му.
Избрах психология, тъй като нямах възможност да запиша актьорско майсторство. Много от театралните актьори, които харесвам, са завършили и психология, а аз реших да последвам техния пример. Работя по две направления: екипно и индивидуално. При личните консултации прилагам позитивна психология, а за големите организации използвам бизнес психология. Мои клиенти са УНИЦЕФ България, там работя като организационен психолог, но използвам също педагогическия си опит, а и този като младежки делегат. Това, което ми прави впечатление, е, че хората в България проявяват голяма толерантност към неправилните неща. Например в индивидуален аспект ако някой има проблем със съня, той търпи месеци, дори години преди да предприеме действия. В работен план пък често срещам хора, които губят мотивация и работят под способностите ти. Това също бива толерирано дълго време. Изненадващо е колко време хората приемат неприятните неща, които им се случват. За сравнение, международните ми клиенти по-бързо стигат до идеята, че им трябва помощ, докато в България хората проявяват огромно търпение, но все пак имат идея какво да променят и къде е проблемът.
Като човек, който е свързан с неправителствения сектор, мога да споделя за две проучвания на УНИЦЕФ България сред младежи между 14 и 24 г. Според изследването, нивото на тревожност не се е променило много, децата слушат най-вече родителите си. Променило се е това, че на младите хора им е липсвало излизането с приятели, а това разби мита, че те се интересуват само от технологии. Има леко повишена депресивност и склонност към притеснения. Другото изследване пък беше насочено към интернет и медийното съдържание. В него става ясно, че младежите осъзнават, че прекаляват с използването на мобилни устройства.