История30 март 2020

Колелото на историята се върти...

Преди 300 години писателят Даниел Дефо описва това, което се случва в момента. До най-малката подробност.

Да се каже, че много лекари станаха жертва на общото бедствие, не значи да се подценява трудът и усърдието на тези хора; не това е моето намерение; по-скоро искам да ги похваля, загдето рискуваха живота си и някои от тях дори го изгубиха в служба на човечеството. Те се стараеха да вършат добро и да спасят живота на другите. Но ние не трябваше да очакваме, че лекарите могат да спрат божието наказание или да попречат на болестта, тъй страшно въоръжена от небето, да изпълни поръчката, за която бе изпратена.
…Всички, които можеха, прикриваха болестта, за да не би съседите да ги избягват и да откажат да разговарят с тях, а също и властите да не затворят домовете им, нещо, което още не се правеше, макар че заплашваха да го сторят; самата мисъл за това ги ужасяваше.
В течение на няколко седмици хората толкова бързаха да заминат, че човек едва можеше да се добере до вратата на кмета — тълпяха се около нея, блъскаха се, за да се сдобият с паспорти и здравни свидетелства за онези, които щяха да пътуват в чужбина, тъй като без тях нито пропускаха да се преминава през градовете по пътя, нито да се пренощува, в който и да е хан.
Трябваше да разреша два важни въпроса: единият, какво да правя с търговията и магазина си, който беше твърде голям и представляваше всичко, което притежавах на този свят; и другият — как да запазя живота си при такова страшно бедствие, което очевидно щеше да се разпространи по целия град и което, колкото и страшно да беше всъщност, изглеждаше още по-страшно поради моите и хорските страхове.
…Когато се посъветвах с него, той ми отговори с три думи, изречени при съвсем друг повод: „Господарю, спасявай се.“ Накратко казано, той ми препоръча да се оттегля на село, както той самият възнамерявал да стори със семейството си, като ми рече нещо — което очевидно беше чул в чужбина, — че най-добрата предпазна мярка срещу чумата била да се бяга от нея. А на довода ми, че това означава да зарежа и търговия, и стока, и вземания, той ми отвърна със същите думи, с които аз подкрепях решението си да остана, а именно, че поверявам себе си и здравето си в божиите ръце; това най-силно опровергавало съображенията ми да не изоставям търговията си и стоката си, „защото — казваше ми той, — не е ли толкова разумно да оставиш на бога да реши дали да запазиш или да загубиш търговията си, колкото и да останеш при такава опасност, като повериш живота си в неговите ръце“.
Ако беше възможно да представим точно онези времена на хората, които не са ги видели, и да дадем на читателя истинска представа за ужаса, който бе обхванал цялото население, тази картина щеше да порази ума му и да го изпълни с почуда…Плачове и ридания се носеха почти от всяка къща, особено през началото на епидемията; по-късно сърцата на хората закоравяха, тъй като смъртта беше постоянно пред очите им; не им беше толкова жал за изгубените приятели, защото очакваха след някой час да дойде и техният ред.
Направени бяха известни усилия да се забрани печатането на книги, които тревожат хората, и да се сплашат разпространителите им, някои от които бяха запрени. Но нищо повече не бе направено, доколкото знам, тъй като правителството не желаеше да дразни хората, чиито ум бе вече изхвръкнал, ако мога да се изразя така.
Не мога също така да оправдая онези свещеници, които в проповедите си по-скоро обезсърчаваха, отколкото ободряваха слушателите си. Мнозина от тях несъмнено вършеха това, за да вдъхнат твърдост на хората и особено, за да ги подтикнат към покаяние. Сигурно е обаче, че те не постигаха целта си или поне не дотолкова, че да компенсират вредата, която причиняваха.
…Всички ходеха по врачки, магьосници и астролози, за да узнаят бъдещето си или, както се изразява простолюдието, да им врачуват, да им направят хороскоп и други подобни. Поради тази лудост градът скоро започна да гъмжи от самозванци, които твърдяха, че са вещи в магията…Когато бедните хорица питаха тези мними астролози дали ще има чума, или не, те всички даваха същия отговор: „Да“, защото това поддържаше тяхната търговия.
На всички театри и фарсови трупи, създадени по примера на френския кралски двор, които бяха почнали да се разрастват, бе забранено да играят; игралните домове, танцувалните салони и увеселителните заведения, които се бяха размножили и бяха започнали да развращават народа, бяха затворени и премахнати; шутове, смешници, хора, които разиграват кукли, танцьори по въже и други подобни, които бяха омаяли народа, затвориха вратите си, тъй като нямаха вече посетители; защото народът се вълнуваше от други неща и някаква особена тъга и възмущение от тези развлечения бе изписана по лицата дори на обикновените хора. Смъртта беше пред очите им и всеки започна да мисли за гроба си, а не за веселия и забавления.
Но имаше и още едно безумие, по-голямо от всички други, което може да даде представа за умопомрачението, завладяло хората по онова време. Те следваха указанията на един вид изнудвачи…Те носеха талисмани, еликсири, заклинания, муски и още какви ли не амулети, за да укрепят тялото си срещу чумата, като че ли тя не е божие наказание, а зъл дух, който се вселява в хората, може да се пропъди с прекръстване, със знаци на зодиака, с хартийки, завързани с еди-колко си възела и надписани с известни думи или фигури, особено с думата „Абракадабра“ във формата на триъгълник или пирамида…

_____________________________________________

Този текст е издаден от автора на „Животът и приключенията на Робинзо Крузо“ Даниел Дефо през 1722 година. Книгата се нарича „Дневник на чумавата година“ и описва събития от 1665 -1666 г., когато чумата превзема Лондон.
Колелото на историята се върти… Думите са излишни. Това, което е описал Дефо, наблюдаваме в момента и ние. До най-малката подробност…