История9 май 2021

Как войната отне семейството на Андрей Соколов, но го срещна със сирака Ваня

Разкъзът „Съдбата на човека" е писан от Шолохов по действителен случай

Кадър от филма "Съдбата на човека", 1959, реж. С. Бондерчук

„Съдбата на човека“ е епичен разказ, написан от Михаил Шолохов през 1956 г. и преведен на български от поета Атанас Далчев. Пресъздава трогателната история (по действителен случай, разказан на Шолохов от възрастен военен с малко дете) на разбития живот на Андрей Соколов, загубил цялото си семейство във Втората световна война и намерил утеха в близостта на едно сираче, на което казва, че е негов баща. Режисьорът Сергей Бондерчук снима филм по произведението и играе в него ролята на Андрей Соколов. По мнението на критиците военната черно-бяла драма е много по-силна и въздействаща от литературния първоизточник. Нека днес, на 9-и май, 76 години след победата над фашистка Германия, си припомним тази история, която обобщава десетките милиони разбити от Втората световна война съдби.

Андрей Соколов е родом от Воронежкия край, роден е през 1900 година. По време на Гражданската война служи в Червената армия. В гладната 1922-а Соколов се премества в Кубан, работи за кулаците и оцелява, но родителите и малката му сестра умират от глад. Останал сам, година по-късно, завръщайки се в родното си село, продава къщата на родителите си и заминава за Воронеж. Отначало работи в дърводелски цех, след това - във фабрика, учи ключарски занаят. Жени се за момиче от сиропиталище - Ирина. Тя не е красавица, но е умна, пъргава и пестелива. Ирина е и съпруга на Андрей, и пръв негов приятел. Той я обиква с цялото си сърце.

Скоро идват и децата - първо се ражда синът му Анатолий, после - двете му дъщери. През 1929-а Соколов става шофьор на камион. Така изминават десет години.

„Миналото е като онази далечна степ в мъглата. На сутринта вървях по нея, наоколо всичко беше ясно, но изминах двайсетина километра и вече не можех да различа гората от плевелите, обработваемата земя от тревите ...И изведнъж войната започна."

Семейство изпраща Соколов на фронта. Разстроената Ирина се сбогува с него сякаш завинаги. По време на войната той служи като шофьор. Раняван е два пъти. Сравнително леко.

През май 1942-а германците преминават в офанзива. Соколов доброволно се предлага да вози боеприпаси за артилерийската батарея до огневата линия, но не успява: снаряд пада много близо до камиона му и взривната вълна го преобръща. Соколов губи съзнание. Когато отваря очи разбира, че е зад вражеската линия.

Опитва да се престори на умрял, но инсценировката е неуспешна. Вдига глава и вижда, че към него вървят шестима фашисти с картечници. Те вземат ботушите на Андрей и го напъждат да върви пеша на запад.

Следват дълги дни и нощи в плен. Разстрели, предателство от свой и унищожаването му... И смърт, много смърт. На всяка крачка. Соколов е изпратен към Познан, той мисли за бягство, но не му се удава никаква възможност. Такава се появява в един миг, докато пленниците са изпратени да копаят гробове. На четвъртия ден от бягството си, Соколов е хванат и хвърлен в карцера за един месец. След това е изпратен в Германия.

За две години плен Соколов полага робски труд на различни места в Германия. В един лагер край Дрезден убеждава събратята си по съдба да не работят с всички сили за врага, но някой донася това изказване на властите и Соколов е извикан от коменданта на лагера за военнопленници - Мюлер. Немецът знае руски перфектно и разговаря с пленника без преводач. Сипва му водка и го кара да пие по дъно няколко пъти за мощта и победата на немското оръжие. Соколов обявява, че ще пие за собствената си смърт.

Мюлер е впечатлен. Казва, че уважава храбростта на руския войник, вижда го като достоен противник и няма да го застреля. Комендантът съобщава, че германските войски са достигнали Дон и са окупирали Сталинград. Соколов е помилван в чест на това радостно събитие, а за смелостта си получава хляб и парче сланина. Соколов споделя храната с другарите си - разделят я на всички поравно.

През 1944 г. Соколов, вече като шофьор на немски майор-инженер, успява да избяга от плен. На съветска територия е изпратен в болница, за да получи медицинска помощ и храна. Пише писмо до жена си и две седмици по-късно получава печален отговор от един съсед. През юни 1942-а бомба пада върху къщата му - Ирина и двете му дъщери са убити. Синът му не си е бил у дома. Научавайки за смъртта на семейството си, Соколов се връща на фронта.

Издирва координатите на Анатолий и чрез кореспонденция разбира какво се е случило с момчето през последните години. Анатолий завършва артилерийско училище и отива на фронта. Получава чин капитан, командва артилерийска батарея и има шест ордена. Умиленият Соколов вече мечтае за следвоенния живот със сина си, за внуци...

Баща и син приближават Берлин в различни дивизии и по различни пътища, но не успяват да се срещнат. На 9 май 1945 г. Анатолий е убит от снайперист. Соколов все пак успява да види сина си в ковчега, погребан на немска земя.

След войната Соколов е демобилизиран, но не иска да се върне във Воронеж. Отива да търси свой ранен другар, който някога го е поканил на гости в родния си Урюпинск. Намира работа като шофьор там.

Веднъж близо до чайната Соколов вижда на улицата бездомно дете. Това е Ваня.

Майка му е убита при въздушна атака, баща му е загинал на фронта. Соколов не мисли много. В един прекрасен ден качва момчето в камиона и на път към елеватора му съобщава, че е негов баща. Малкото момче с изтерзана душа сякаш е чакало да чуе това. Щастието му е неизмеримо. Соколов го осиновява.

Малко по-късно Андрей блъска с камиона крава, заради което шофьорската му книжка е отнета. Малко по-късно двамата с Ваня напускат Урюпинск.

Соколов признава пред приятел, че дори този инцидент с кравата да не се е случил, той така или иначе щял да напусне Урюпинск. Меланхолията не му позволява да се заседява дълго време на едно място. Когато Ванюшка порасне и тръгне на училище, тогава може би ще се успокои и ще се установи на едно място, споделя главният герой.

Това е историята на две изтерзани и осиротели от урагана на войната души, които се откриват и се вкопчват една в друга, за да оцелеят в името на живота.