Владислав Шпилман – истинският човек зад образа на героя в „Пианистът“

На 1 април 1935 г. Владислав Шпилман започва работа като щатен пианист в Полското радио. Освен класическа музика, той изпълнява и джаз вариации. По време на едно от изпълненията му на живо по радиото, на 23 септември 1939 г. се чува зловещ тътен от немска бомбардировка и пианистът е принуден да прекъсне изпълнението си. В този момент той свири „Ноктюрно“ на Фредерик Шопен. Това е последното изпълнение на музика на живо по радиото до края на войната. В този промеждутък от време Полското радио е изключено от ефир от нацистките нашественици и спира да функционира.

Интересен е фактът, че пианистът се завръща на работата си в радиото още през 1945 г. (след края на Втората световна война) и продължава да свири творбата на Шопен точно оттам, докъдето е стигнал 6 години по-рано. Но какво се случва с вече утвърдения еврейски музикант по време на този мъчителен период от 6 години, в който той е преследван от нацистите и е в постоянна битка за оцеляването си?

Датата е 31 октомври. Годината 1940-а. Всички евреи, живеещи във Варшава, в това число и Шпилман и неговото семейство, са принудени да се изселят в „еврейския квартал“, по-известен като Варшавското гето. Това е най-голямото гето, създавано по времето на Втората световна война. В него дом намират над 400 000 евреи. Храната е лукс и най-често се внася нелегално. Незабавно е издигната и дебела стена, която отделя гетото от останалата част на окупирана Варшава.

За щастие, Шпилман успява да продължи работа си като пианист, свирейки в кафенета и ресторанти в гетото. Така младежът припечелва някакви пари, с които трябва да издържа себе си и шестчленното си семейство, което включва него, майка му, баща му, брат му и двете му сестри.

През 1942 г. цялото му семейство е депортирано в Треблинка – нацистки концентрационен лагер, намиращ се на около 80 км от Варшава. В него смъртта си намират между 700 хил. и 900 хил. полски евреи и цигани. Това го прави третият по големина лагер на смъртта спрямо броя на погубените в него животи. При качването на семейство Шпилман във влака за Треблинка, полицейският служител Ицхак Хелър разпознава талантливия пианист, на чийто концерт е присъствал. Той буквално го изхвърля от влака и го измъква от редиците на хората от гетото. За съжаление, останалите членове на семейството му нямат този късмет. Всички те намират смъртта си по време на войната.

Шпилман се завръща в гетото като работник, но същевременно започва да подпомага контрабандата на оръжия сред еврейската общност, която планира своето въстание срещу нацистите. Тази дейност продължава до февруари 1943-а година, когато Варшавското гето е унищожено, а всички негови жители са депортирани.

Владислав Шпилман успява да се скрие и остава във Варшава. Често сменя местообитанието си, като на няколко пъти се измъква на косъм от ръцете на германските войници. Оцелява благодарение на помощта на колегите си от Полското радио и свои приятели-музиканти.

През август 1944 г. пианистът намира поредното си укритие в изоставена варшавска сграда. През ноември обаче е открит там от германския офицер - капитан Вилхелм (Вилм) Хозенфелд. Можете да си представите изненадата на Шпилман, когато военният нито го застрелва, нито го арестува. Най-неочаквано, разбирайки, че измършавелият и изтощен човек срещу него е известен пианист, нацисткият офицер учтиво го моли да му изсвири нещо на намиращото се на приземния етаж пиано. Шпилман засвирва Балада №1 на Шопен в сол минор.Това се оказва спасителна мелодия за нашия изстрадал беглец. Още по-изненадващо за Шпилман – военният му показва по-добро скривалище и периодично му носи хляб и конфитюр. И дори му дава едно от палтата си, за да се топли в мразовитите дни и нощи.

Пианистът така и не разбира името на своя спасител. Това се оказва проблем, тъй като след войната Шпилман и неговите сънародници искат на свой ред да спасят добродушния немски офицер. Но това така и не става. Въпреки че през 1950 г. научават името му, всички усилия да го освободят се оказват напразни. Вилм Хозенфелд умира в съветски лагер за военнопленници през 1952 г.

От 1945 до 1963 г. Шпилман продължава работата си в Полското радио и става директор на музикалния отдел. Изнася множество концерти както в родината си, така и в цяла Европа, Азия и Америка. В този период Шпилман композира няколко симфонии и над 500 други музикални творби. Също така пише музика за радиопиеси и филми.

През 1961 г. талантливият пианист и композитор основава Международния песенен конкурс в Сопот, който се провежда всяко лято в продължение на над 50 години. Две години по-късно той и Бронислав Гимпел създават Варшавския клавирен квинтет, с който изнасят над 2 хиляди концерта по целия свят от 63-та до 86-а година.

Шпилман написва и книга, озаглавена „Смъртта на един град“, в която излага своите преживявания по време на войната. Първото й отпечатване идва непосредствено след войната – още през 1946 г. Творбата обаче е цензурирана от сталинистките власти „по политически причини“. Мнозина смятат за недопустимо в рухналата под натиска на нацистите Полша да бъде издадена книга, описваща немски офицер като „мил и услужлив човек“. През 1998 г. синът на Шпилман публикува разширена версия на мемоарите на баща си, озаглавена „Чудодейното оцеляване“. По-късно книгата е преведена на над 30 езика и си спечелва приза „най-добра книга на годината“ в класациите на най-четените световни издания.

Истинската история на Владислав Шпилман, вдъхновила филма „Пианистът“, е меко казано трогателна. Но тя е и мрачна, студена, гладна и разтърсваща. Истинският пианист губи цялото си семейство във войната, губи много други близки хора, губи своя дом, своята Варшава такава, каквато е била, но и печели много. На първо място живота си, а след това и цялата съпричастност и любов на милиони хора по света, докоснали се по един или друг начин до неговата невероятна съдба и необикновена история.

Шпилман си отива от този свят на 6 юли 2000 г., когато е на 88-годишна възраст. На 25 септември 2011 г. Полското радио официално е преименувано и вече носи неговото име.