Любопитно16 май 2018

Не виждаме своите ежедневни убийства...

Макс Фриш за улиците без изход и самотата на битието

Макс Фриш (15 май 1911 - 4 април 1991 г.) e швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект. Поразен от „невъзможността да бъдеш нравствен и да живееш нравствено“, твърде обезпокоен от противоречието между собствените мисли и действия, Макс Фриш през целия си живот се брани срещу мълчаливото съглашателство с наличните условия, срещу това да бъдеш погълнат. Като парадокс тъкмо отказът му да повярва в някакъв смисъл, тоест в една вътрешна необходимост нещата да са такива, а не други, предизвиква не досада, погнуса или скука, а трезвост, освобождаваща енергия, както и вникване в задачата, която той е поел като своя „мисия“: да възправя противодействащи образи срещу чудовищната деформация на човека от нашата епоха. „Където се постига правдивост, тя винаги ще ни прави самотни, но тя е единственото, което можем да противопоставим…“. Това пише Криста Волф в есето си, посветено на знаменития швейцарец - „Препрочитайки Макс Фриш, или за писането в първо лице". Нека си спомним някои от най-впечатляващите му откровения.

Когато ви се стори, че вече познавате другия, това всеки път означава край на любовта.
В действителност войната не е нужна на никого, но мнозина се нуждаят от ненавист.
Всеки човек рано или късно измисля история за себе си, която счита за свой живот.
Да пишеш, означава да четеш самия себе си.
Къде започва лъжата? Там, където започваме да си даваме вид, че нямаме тайни. Да бъдеш честен, означава да бъдеш самотен.
Изхитрихме се чрез технологиите да си създаваме свят, който не ни се налага да опознаваме.
Има различни начини да се убие човек, или поне душата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! Покажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!
Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма минало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действителност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство - не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира
Тъкмо разочароващите истории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.
Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!
Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.
Имат гости. Всички приказват, на никого не прави впечатление, че той, през цялото време зает като домакин, мълчи. Най-често гостите отбелязват: „Прекарахме чудесна вечер!“. Единствено жена му е печална: след като всички са си отишли, тя казва: „По-рано ти имаше свое мнение!“. Той не оспорва. „Та няма ли какво да кажеш?“ Естествено, ако се насили, би могъл да каже нещо; просто му се струва, че вече всичко е казал някога. В най-добрия случай онова, което той говори, интересува другите, но не и него.