НаукаЛев Толстой / 30 август 2015

Аз търся това, без което животът е невъзможен

Ако аз съм, то има за това причина и причина на причините

XII

Осъзнаването на грешката на разумното знание ми помогна да се освободя от съблазънта на празното философстване. Убеждението в това, че знанието за истината може да се намери само в живота, ме насочи да се усъмня в правилността на моя живот;

но ме спаси само това, че аз успях да се откъсна от своята изключителност

и да видя истинския живот на обикновения работещ народ и да разбера, че само това е истинският живот. Аз разбрах, че ако искам да разбера живота и неговия смисъл, трябва да живея не със живота на паразит, а с истински живот, приемайки този смисъл, който му придава истинското човечество, да се слея с този живот, да го проверя.

В същото време с мен се случи следното. През цялата тази година, когато аз почти всяка минута се питах: дали да приключа живота си с примка или куршум - през цялото това време, редом с движението на тези мисли и наблюдения, за които говорих, моето сърце се измъчваше от мъчително чувство. Това чувство не мога да нарека иначе, освен търсене на Бога.

Аз казвам, че това търсене на Бога не беше разсъждение, а чувство, защото това търсене произтичаше не от моите мисли - то беше даже направо противоположно на тях - а то произтичаше от сърцето. Това беше

чувство на страх, изоставеност, самота сред всичко чуждо и надежда на нечия помощ.

...

Ако аз съм, то има за това причина и причина на причините. И тази причина за всичко, е това, което наричаме Бог; и аз спирах на тази мисъл и се стараех с цялото си същество да осъзная присъствието на тази причина. И веднага щом осъзнавах, че има сила, във властта, на която се намирам, то моментално чувствах възможност да живея. Но аз се питах: „Каква е тази причина, тази сила? Как да мисля за нея, как да се отнасям към това, което наричам Бог?" И само познати отговори ми идваха в главата: „Той – създател, промислител".

Тези отговори не ме удовлетворяваха и аз чувствах, че в мен загива това, което ми е нужно, за да живея. Изпадах в ужас и започвах да се моля на този, когото търсех, да ми помогне. И колкото повече се молех, толкова по-очевидно ми ставаше, че той не ме чува и че

няма такъв, към когото можеш да се обърнеш.

И с отчаяние в сърцето заради това, че няма Бог, аз казвах: „Господи, помилуй ме, спаси ме! Господи, научи ме, Боже, мой!" Но никой не ме утешаваше и чувствах, че моят живот спира.

Но отново и отново, от разни други страни дохождах към същото признание на това, че не може аз, без някакъв повод, причина и смисъл да се явя на света, че не мога да бъда едно такова изпаднало от гнездото птиче, какъвто всъщност се чувствах. Нека да съм изпаднало птиче, лежа по гръб, пищя във високата трева, но пищя от това, защото знам, че мен ме е износила в себе си майка, мътила е, топлила, хранила и обичала. Къде е тя, тази майка? Ако ме е изоставила, то кой ме е изоставил? Не мога да скрия от себе си, че с обич ме е родил някой. Но кой е този някой? – Пак Бог.

„Той знае и вижда моите търсения, отчаянието, борбата. Той съществува" - казвах си аз. И щом за миг признаех това, веднага животът се възраждаше в мен и аз чувствах и възможността, и радостта на битието. Но отново от признанието за съществуването на Бог, преминавах към търсене на отношение към него и пак пред мен се появяваше този Бог, нашият творец в три лица, изпратил сина-изкупител. И отново

този отделен от света, от мен Бог, като лед се топеше,

топеше се пред очите ми и отново нищо не оставаше, и отново пресъхваше източникът на живота, стигах до отчаяние и чувствах, че не мога да сторя нищо друго, освен да се самоубия. И което беше още по-лошо, чувствах, че и това не мога да направя.

Не два, не три пъти, а десетки, стотици пъти стигах до тези състояния – ту радост и оживяване, ту отново отчаяние и съзнаване за невъзможност за живот. Помня, това беше през ранна пролет, съвсем сам бях в гората, вслушвайки се в нейните звуци. Аз се вслушвах и мислех все за същото, как постоянно мислех за едно и също през тези последни три години. Отново търсех Бога.

„Добре, няма никакъв Бог - казвах си - няма такъв, който да не е моя представа, но действителността е същата, както и целият ми живот; няма такъв. И нищо, никакви чудеса не могат да докажат, че има такъв, защото тези чудеса ще бъдат моята представа, още повече и при това неразумна".

„Но моето разбиране за Бога, за този, когото търся? – попитах себе си. – Откъде се е взело това понятие?" И отново при тази мисъл в мен се надигнаха радостни вълни на живот. Всичко около мен оживя, получи смисъл. Но моята радост не продължи дълго. Умът продължаваше своята работа. „Понятието за Бог – не е Бог- казах на себе си. – Понятие е това, което става в мен, понятието за Бог е това, че аз мога да го стимулирам или да не го стимулирам в себе си. Това не е това, което аз търся.

Аз търся това, без което животът е невъзможен".

И отново всичко започна да умира около мен и в мен, и отново поисках да се самоубия.

И тогава се вгледах в себе си, вгледах се в това, което се случваше в мен; и си спомних всички тези стотици пъти, ставащи в мен умирания и оживявания.

Аз си спомних, че живеех само тогава, когато вярвах в Бога.

Както беше преди, така и сега, си казах: щом зная за Бог и живея; но щом забравя да вярвам в него, аз умирам. Та какво представляват тези оживявания и умирания? Нали не живея, когато губя вярата в съществуването на Бог, че нали отдавна бих се самоубил, ако в мен нямаше смътната надежда да го намеря. Че нали живея, истински живея само тогава, когато го усещам и го търся. Та какво тогава търся още? – изкрещя в мен глас. – Та ето го. Той е това, без което не може да се живее. Да познаваш Бога и да живееш е едно и също. Бог това е животът.

„Живей, търсейки Бога и тогава няма да има живот без Бог".

И толкова силно, както никога преди, всичко засия в мен и около мен и тази светлина вече не ме остави.

И се спасих от самоубийството. Кога и как се случи в мен този обрат, не мога да кажа. Както незабелязано, постепенно в мен се унищожаваше силата на живота и достигнах до невъзможността да живея, към спирането на живота, към потребността от самоубийство, така постепенно, незабелязано в мен се възвърна тази сила на живота.

...

Брегът – това беше Бог, направлението – това беше преданието, веслата – това беше дадената ми свобода да достигна брега – да се съединя с Бог. И така животът се възобнови в мен и отново започнах да живея.

Из "Изповед", Лев Толстой

Превод: Ангел Йосифов Иванов