Наука15 ноември 2016

А дали си се родил да се наслаждаваш?

Никому не се случва нищо, което природата му не би понесла

Марк Аврелий Антонин (121–180 г.) е римски император (161–180 г.). Произхожда от знатния род на Аниите, чието потекло е от тогавашна Испания. Роден и отгледан в Рим в двора на император Адриан. Осиновен от наследника на Адриан Антонин Пий. Философията е негова страст от млади години. Целият му живот бива осмислен от учението на стоицизма. От Марк Аврелий до нас са достигнали част от реч и писма на латински и старогръцки език, както и малката книжка „Към себе си", написана на старогръцки. Тя е нещо като философски дневник, диктуван във вечерите за отмора по време на почти непрекъснатите военни кампании за отбраняване на северните граници на римската империя.

Сутрин, когато се будиш трудно, да ти е подръка положението, че се будиш за делата на човек. Още ли съм недоволен, че се отправям да върша това, заради което съм се родил и заради което съм дошъл на този свят? Или съм създаден да лежа и да се топля под завивките? - Да, но е по-приятно. - А дали си се родил да се наслаждаваш? Изобщо дали за да изпитваш, а не за да действуваш? Не виждаш ли как вършат своето растенията, врабчетата, мравките, паяците и пчелите, как устройват своя свят? Тогава защо отказваш да вършиш човешкото и не се отправяш без бавене към съобразното с твоята природа? - Да, ама е нужно да отдъхнеш. - Нужно е. Съгласен съм. Природата обаче е поставила мярка и за това, и за яденето, и за пиенето, а ти не я ли нарушаваш все пак и не надхвърляш ли достатъчното? Но в действията си не постъпваш тъй, оставаш в границите на възможното. Защото не се цениш. Иначе щеше да зачиташ своята природа и нейното желание. Други, които държат на професиите си, чезнат, потънали в тях немити и неяли. Ти не цениш ли природата си по-малко, отколкото резбарят резбарството, танцьорът танцуването, скъперникът парите си и тщеславният своето тщеславие? Обхванати от страстта си, те са готови да не ядат и да не спят, но да умножат това, към което са устремени. Смяташ ли, че дейностите, полезни за човешката общност, стоят по-долу и заслужават по-малко внимание?
Посрещай с удоволствие всичко, което ти се случва дори когато ти се струва неприятно, защото води към здравето на вселената и те вкарва в пътя на Зевсовото благополучие. Съдбата не би отредила някому нещо, ако не беше от полза за цялото....А доколкото зависи от тебе, когато си недоволен, ти прекъсваш връзката и по някакъв начин я унищожаваш.
Не изпитвай досада, отвращение и отчаяние, ако не успяваш постоянно да вършиш всичко, опирайки се на основните възгледи, но се обърни наново към нещата, в които не си успял, и бъди доволен, ако в повечето случаи постъпваш по достойния за човека начин. Обичай онова, към което се връщаш...
Умът ти е такъв, каквито са най-честите му мисли и представи. Защото душата ги попива. Затова постоянно да я държиш потопена в подобни мисли — примерно, че където живее човек, там може и достойно да живее... Отдавна е доказано, че сме създадени да живеем общностно. Или не е ясно, че несъвършените същества са създадени за съвършените, а съвършените едни за други? Одушевеното е по-съвършено от неодушевеното, а разумното същество по-съвършено от одушевеното.
Никому не се случва нищо, което природата му не би понесла. Същото се случва и другиму — той или не знае, че му се случва, или демонстрирайки душевно величие, остава спокоен и незасегнат от злото. Странно е, че незнанието или желанието да се харесаш се оказват по-силни от разсъдъка.
Почитай най-висшето между нещата във Вселената. То е това, което има отношение към всичко и направлява всичко. Почитай също тъй и най-висшето начало в себе си. То е сродно на онова, защото по същия начин то е в отношение с другите начала в тебе и ръководи твоя живот.
Помни към колко незначителна част от материалната същност си причастен, какъв малък и нищожен отрязък от целостта на вечността ти е отделен, и каква дребна частица от всеобщата съдба си!
Да се живее с боговете! С боговете живее който им показва непрестанно, че душата му е доволна от отреденото ѝ и че върши каквото го кара собственото божество, което Зевс е откъснал от себе си и му е дал за водач и настойник. Това е умът и разумът на всеки човек.
Дали ще се разгневиш някому, ако мирише на пръч? Или ако му мирише устата? От Какво се плашиш? Такива са му подмишниците, такава устата, естествено е така да миришат. — Да, ама човекът има разум, казва някой, и може да забележи и съобрази в какво бърка. — Чудесно, отнеси го и за себе си. Защото несъмнено и ти имаш разум. Приведи в движение чрез твоята разумна способност неговата, покажи му, напомни му! Ако разбере, ще го излекуваш и гневът ти ще стане излишен.
Нито трагически актьор, нито проститутка!
В един момент ще се превърнеш в пепел или в скелет и ще остане името ти или и то няма да остане. Името е кънтеж, който заглъхва.
Животът ти може да тече винаги щастливо, стига само да вървиш по добрия път и възгледите и действията ти да го следват. Душите на бога, на човека и на всяко разумно същество имат две общи качества — че не е възможно друг да им пречи и че при насочване на мисълта и действието им от правдата те се изпълват от доброто и така секват техните апетити.
Не се оставяй да бъдеш погълнат изцяло от представите си. Притечи се на помощ според силите и достойнството си дори ако е засегнато само което не е нито добро, нито лошо. Но недей да си мислиш, че това е вреда. Лош навик е.
Веднъж преди време ме нарочили, че съм с късмет. Да си с късмет значи сам да си си го отредил, а късмет значи добри душевни наклонности, добри подтици, добри дела.