Наука12 юни 2017

Живеем като свине, а наоколо хубавата земя стои на угар...

Стайнбек за бедността и гроздовете на гнева

„Гроздовете на гнева" e роман на Джон Стайнбек, публикуван през 1939 г. На следващата печели наградата „Пулицър". Действието на романа се развива по време на Великата депресия (30-те години на миналия век). Бедното семейство фермери-арендатори е принудено да напусне дома си в Оклахома заради сушата и икономическите трудности. В практически безизходна ситуация, те заминават за Калифорния заедно с хиляди други такива семейства, надявайки се да намерят там средства за съществуване. Страданието и горчивата съдба на главните герои много прилича на преживяванията на друга една прослойка по нашите географски ширини. 80 години по-късно...

Том продължи:

- Помня и как почна да цитира и светото писание. Учудих се: не ми прилича това да е от религиозна книга — не се споменаваха нито грешници, нито адски мъки. Той два пъти повтори това и аз запомних всичко. То е от „Еклезиаста".

- А за какво пише там?

- Ето за какво: „Двамината са по-добре от единия, защото имат добро възнаграждение за труда си.

Ако единият от тях падне, другият ще вдигне другаря си. Но тежко томова, който падне и няма кой да го вдигне."

Така се казва в началото.

- А по-нататък? — попита майката. — Казвай, Том.

- Остава още малко. То е: „Също тъй, когато лежат двамина, на тях им е топло, а един ли си - как ще се сгрееш? И ако някой би те надвил, когато си сам, двамина ли сте - ще му устоите, тъй както двойният конец по-трудно се къса от единичния."

- И това ли е от същата книга?

- Да, Кейси казваше, че е от „Еклезиаста".

- Шш-т… слушай.

- Това е вятърът, майко. Знам, че е вятърът. И ето още какво си мислех: в свещените книги се говори много за бедните, за това, че ако нямаш нищо, скръсти ръце на гърди и прати всичко по дяволите — като умреш, на онзи свят ще ти поднасят сладолед в златно блюдо. А тук, в „Еклезиаста", се казва друго: на двамината по-добро възнаграждение за труда им ще се въздаде.

- Том — попита тя, — какво си решил да правиш?

Том дълго мълча.

- Все си спомням правителствения лагер — как там хората сами се справяха с всичко… Ако някой намисли да се бие — в миг предотвратяват това и никакви полицаи, никой не те заплашва с револвер. Но такъв ред не може да се създаде с полицаи. И ето какво си мисля: защо да не бъде навсякъде така? Да пратим по дяволите полицаите, те са ни чужди.

Да се трудим всички заедно за своя собствена полза, да работим на своя земя.

- Том — повтори майката, — какво си решил да правиш?

- Това, което правеше Кейси.

- Но нали него го убиха.

- Да — каза Том. — Той не успя да избегне удара. Но не вървеше против закона. Много мислих тук за това. Ето, живеем като свине, а наоколо хубавата земя стои на угар или пък някой владее милион акра от нея, а сто хиляди дребни фермери гладуват. И защо, мисля си, не се съберем всички заедно и не надигнем глас, както викаха онези край фермата на Хупър?

Майката рече:

- Ще те подгонят като див звяр. Както направиха с малкия, клет Флойд.

- И така, и иначе ще ме подгонят. Целия народ подгониха.

- Том… никого ли няма да убиеш повече?

- Никого. Ето какво мисля: щом вече съм беглец, може… Но не, майко, още не съм разбрал нито едно нещо както трябва. Не ме тревожи сега. Не бива.

Двамата млъкнаха, седейки в черната като сажди тъмнина под храстите. После майката каза:

- Как ще знам къде си и какво правиш, Том? Ако те убият, от кого ще науча? Или ако те осакатят, кой ще ми каже това?

Том горчиво се разсмя.

- Може Кейси право да е казвал:

човек няма своя душа, а само частичка от голямата душа — общата…

Тогава…

- Тогава какво?

- Тогава това няма да има значение. Тогава и в мрака ще ме почувствуваш. Ще бъда навсякъде — където и да погледнеш. Като се надигнат гладните на борба за къшей хляб, ще бъда с тях. Където някой полицай замахне с палка, там ще бъда и аз. Ако Кейси е говорил истината, значи, и аз ще бъда с тези, които няма да изтърпят и ще завикат. Децата, като изгладнеят, ще дотичат в къщи и аз ще се смея заедно с тях — ще се радвам, че вечерята е готова. И когато нашият народ почне да се храни с хляба, който сам е посял, когато почне да живее в къщите, които сам е построил — там ще бъда и аз. Разбираш ли? Ех, дявол да го вземе! Разбъбрих се досущ като нашия Кейси.

Из „Гроздовете на гнева", Джон Стайнбек