И моята сила беше източникът на моята слабост

Джек Лондон (12 януари 1876 - 22 ноември 1916 г.) е американски писател, автор на над 50 книги и около двеста разказа, в които увлекателно се описват силата на природата и борбата за оцеляване в трудни условия. Сред най-известните му романи са „Морският вълк", „Белия зъб", „Дивото зове", „Мартин Идън", „Лунната долина", „Белю Пушилката". Предлагаме ви откъс от „Джон Ечемиченото Зърно", преведена на български като „Цар Алкохол", в която Джек Лондон разказва автентично – с болка и с наслада – за алкохолизма си. На днешния ден преди 101 години писателят умира едва на 40 при не съвсем изяснени обстоятелства. Говори се за самоубийство при делир или за свръхдоза морфин...

...Скоро забелязах, че един коктейл вече съвсем не ме възбужда. След един коктейл аз оставах мъртъв, не чувствувах ни сгряване, ни гъделичкане, ни желание да се смея. Сега, за да предизвикам желания резултат, трябваше вече да изпивам два или три коктейла...Това стана моя обикновена порция — три коктейла в промеждутъка от един час между привършването на работата и обеда. По такъв начин аз придобих двете най-пагубни привички — да пия редовно и да пия сам.

...Моля читателя, като чете този разказ за развитието на моята наклонност към алкохола, да не забравя, че аз не съм глупак, нито слабоволев човек. Според обикновеното мерило аз съм човек, който е успял в живота; този успех, смея да кажа, надминава обикновения успех на средно късметлията човек и за да го постигна, трябваше да изхабя не малко енергия, уми сила на волята. При това имах як организъм, който лесно понася онова, от което по-слаби умираха като мухи. И все пак именно с мене и с моя организъм стана онова, което описвам сега. И аз сам, и моето пиянство — това са неопровержими факти. Моето пиянство не е теория, не е отвлеченост; то е нещо, което наистина е станало, и то още по-силно подчертава мощта на цар Алкохол — това варварство, което ние все още продължаваме да пазим, това убийствено изобретение, тази преживелица от далечни и жестоки времена, които събират своята тежка дан от юношеството, от силата, високия дух, от най-добрата част на човечеството.

...

Вън от това аз постоянно намирах предлози да изпия някой коктейл повече. Понякога това беше някоя особено приятна за мене компания, понякога — леко ядосване, предизвикано от моя архитект или от крадливия каменар, който работеше във фермата ми; ту смъртта на любимия ми кон, скочил върху оградата бодлива тел, ту приятни новини от моите издатели и редактори. Същността на предлога не играеше никаква роля, щом само желанието да пия се зараждаше в мене. Важното беше това, че аз ламтях за алкохол. След двадесетгодишно общуване с него против желанието си аз започнах сега да го желая. И моята сила беше източникът на моята слабост, защото аз имах нужда от две, три, четири чаши, за да достигна оня резултат, който средният човек достига с една.

...С помощта на цар Алкохол аз запазвах по такъв начин енергията си. Цар Алкохол, мислех си, не е пък чак толкова черен, колкото го рисуват. Той върши не малко полезни услуги и в дадения случай работата стои именно така.

...Аз не знам защо пиех. Мъчно мога да дам определен отговор, макар че някои подозрения с всеки ден все повече се затвърдяват у мене. Аз бях поддържал много дълго време близки отношения с цар Алкохол. Левакът с дълги упражнения може да стане човек, който си служи нормално с дясната си ръка. Дали и аз, не алкохолик по природа, станах алкохолик благодарение на упорито присажданата привичка?

...Колкото повече пиех, толкова повече алкохол трябваше, за да получавам предишните резултати...Един от резултатите на това редовно пиене на алкохол в големи дози бе появилата се обща потиснатост у мене. Мозъкът и нервите ми, свикнали с изкуственото възбуждане, изгубиха способността да се възбуждат без помощта на изкуствени средства. Аз все по-мъчно можех да минавам без алкохол при общуване и срещи с хората. Преди да се присъединя към приятели и да се смея с тях в общо настроение, аз трябваше да почувствам шибването и опарването на цар Алкохол, подемът на фантазията, радостното озаряване на мозъка, гъделичкащият смях, допирането и жилото на дяволщината, усмивката по ликовете на нещата.

...

— Виждаш ли — казваше цар Алкохол. — ... Животът не знае справедливост. Той е лотария. Но аз нахлузвам усмихната маска на живота и на действителността. Усмихвай се и ти, смей се заедно с мене. В края на краищата ти няма да убегнеш от съдбата си, но смей се за сега. Светът е мрачен затвор. Аз го осветлявам за тебе. Хубав е, няма що да се каже, тоя свят, в който се случват такива мили истории като с твоя доктор. Остава едно — да пием и да забравим всичко...