Защо понякога казваме на черното бяло?

Ще ви припомним един изключително важен и в наши дни експеримент от социалната психология, който доказва как сами слагаме спирачки пред себе си и сме склонни да изкривяваме действителността и дори направо да лъжем, с една-единствена цел – да бъдем приети от „стадото“. Да не се различаваме от останалите. Дори това да ни струва собственото самоуважение. 

Годината е 1951-а. Американският психолог Соломон Аш прави историческия си експеримент, с който разтърсва световните научни кръгове. Седем доброволци са инструктирани да отрекат очевадна истина и да посочат хладнокръвно грешен отговор. На едно табло е нарисувана права линия. На друго – три прави линии, а само едната от тях е със същата дължина като тази от първото табло. Втората е по-къса, третата – по-дълга. На доброволците се задава въпрос: „Коя линия от второто табло съответства на линията от първата рисунка?". В стаята има и осми човек, който не знае нищо за договорката между експериментатори и доброволци. Той изслушва и седемте грешни отговора и когато идва неговият ред, въпреки вътрешната съпротива и твърдото убеждение, че това не е вярно, назовава линия от второто табло, която НЕ съответства на тази от първото. 

Илюстрация: Уикипедия

 

Направени са 18 сеанса. 6 от тях са неутрални – доброволците казват истината. Останалите 12 опита са контролни – статистите лъжат откровено за дължината на линията, а непосветеният се съгласява с тях. Целта на изследването е анализ на поведението на последния индивид в присъствието на единодушно мнозинство, чието мнение обаче не съответства на неговото лично. 

Категоричният извод на психолозите е, че конформистите преобладават. Те са изкривили съдържанието и са нарекли лъжата истина, допускайки, че мнозинството бърка, но са казали грешния отговор, защото не са били достатъчно сигурни в своята преценка. Други са казали лъжата макар да са били сигурни, че отговорът не е този. Подбудите – за да бъдат в съгласие с групата. 

Съвсем малко са случаите, когато груповото съзнание е с толкова силно влияние върху индивида, че той започва да мисли черното наистина за бяло. Условията, при които един човек взема решение да не каже истината, са много. Оказва се, че на първо място е значението на резултата за този човек. Парадоксално, но колкото по-маловажен е въпросът, както е например случаят с дължината на линията, толкова по-лесно той се поддава на натиска и склонява да изкаже невярно съдържание. Когато става въпрос за по-сериозни дилеми, човек обикновено не се поддава така лесно на груповото съзнание и се опитва да отстоява позициите си по дадения проблем. Да изразиш мнението си публично също оказва значение.

Повечето от конформистите са се съгласили безропотно с погрешното твърдение в присъствието на останалите участници в експеримента. Но са посочили правилния отговор, ако не е трябвало да кажат мнението си гласно, а да го напишат на лист, без останалите да знаят какво има на него. 

По-силна степен на конформизъм са проявили участници, които са харесали останалите от импровизираната група, в сравнение с умерено впечатлените от малкия колектив. И още един извод – ако „колегите" са от един пол, притежават сравнително еднакви умения и са приблизително в една възрастова категория, съглашателството от страна на допълнителния човек става много по-лесно и без особена съпротива. Вижте и още един експеримент с деца, извършен приблизително по същото време в Съветския съюз:

Той доказва, че конформизмът не е характерна черта само на възрастните. Но стремежът на индивида да не бъде отхвърлен, за да не стане смешен в очите на останалите, е категоричен. 

В първата част на теста питат децата какъв цвят са двете пирамидки – бяла и черна. След като повечето от тях отговарят, че и двете са бели, неинструктираното дете бързо се съгласява, че това е така, макар по лицето му да се чете известна съпротива. 

Забележете само с какви гримаси момиченцето едва преглъща солената каша във втората част на експеримента, но когато я питат: „Сладка ли е?", то отговаря: „Да, сладка е..."