НаукаЕлена Тюленева / 4 септември 2014

Сбогом, дано си щастлива!

Как да прекъснем върволицата от нещастни любови

Ако всичките ни любовни афери една след друга свършват в задънена улица, значи следваме винаги един неосъзнат сценарий, който сме написали в главата си още в детството, твърдят психолозите. Ако го деактивираме, ще можем да сменим ролята си и да започнем роман с щастлива фабула.

Тя винаги се запознава с мъже, които са неспособни да поддържат сериозни отношения. Той постоянно се сблъсква с егоистични жени, които го използват. Повтарящите се разочарования и нещастни любови понякога създават впечатление, че отново и отново се разиграва една и съща пиеса, в която се сменят само героите, а ролите са постоянни. Някои роли са емблематични и лесно разпознаваеми. „Татенцето“ – обичат го само докато е щедър; „бачкатор“ - от сутрин до вечер е зает с осигуряването на прехраната на вечно недоволното си семейство, „добрата самарянка“ спасява страдащите от депресия; „самотната душа“ безуспешно, но упорито се опитва да си запълни вопиющата нужда от любов.

30-годишната Альона, редактор в модно списание: „Едва идвам на себе си след три страстни връзки, които се изредиха една след друга. Всеки път беше любов, в която се сливаш в едно заедно с любимия човек. И всеки път връзката беше обречена. Все едно че за мен е казана мъдростта – в любовта никой не лъже освен ти самият. При ново запознанство, като че ли нещо вътре в мен предварително долавя способността на новия човек да създава неприятности“.

В любовта повече от всякъде другаде ние сме жертви на самите себе си, а не на някого другиго.

Не се смятайте за жертва

Най-важният урок на историята е , че ние не си вадим поуки от нея и не си учим уроците – казва аналитикът Вадим Петровский. Същото е в любовните дела на хората – склонни сме да се прокрадваме към нещастен край на връзката, а понякога и да я прекъсваме още в зародиш, като че ли ни влече към това неведома сила. Психолозите говорят за „сценарий“. Ние го пишем в детството си, преди да сме навършили 13 г. въз основа на неосъзнатите си решения. В основата му са отношенията ни с родителите и отношенията между майката и бащата.

Копнежът връзката да е успешна само увеличава риска от поредното разочарование

Майката и бащата всеки ден се карат. Детето в семейството, което пред очите си няма други примери за съвместно съществуване, си прави извода, че взаимната враждебност е нормална във връзките между хората и взема вътрешно решение: аз не искам като порасна да живея така, по-добре изобщо да нямам семейство.

Има и други източници на предизвестеното разочарование, обяснява Вадим Петровски. Например предателство от близък приятел, преживяно в детството. Или внезапна смърт на близък човек. Независещи от нас раздели – преместване на бащата в друг град заради работата. Впечатленията от всички тези събития се трупат в сърцето на детето. И могат да бъдат интерпретирани така: „Не създавай близки отношения, все едно те ще приключат с крах“. Пораствайки ние неосъзнато си избираме партньори, които са доста дистанцирани и остават емоционално недостъпни.

И отново, и отново не можем да създадем нормална връзка.

Самите ние не виждаме нашата роля в събитията и не осъзнаваме, че сме главните режисьори на една връзка. „Как може всеки път да ми се падат един и същи!“ - жалва се Альона. Психотерапевтът Мариз Вайлант не признава такъв тип детерминизъм: „Ако всеки престане да се чувства жертва, откаже се от тази сладко-кисела роля и си признае без самообвинения отчасти отговорен за сърдечните неуспехи, стремежът към страдание ще отслабне. За да се отскубне от безкрайното повторение, за човека е важно да престане да се страхува от това. Да, това може да е отрицателен опит, но пък от друга страна е възможно с негова помощ да се подготвим за истинската любов“.

Да приключим с едиповия конфликт

Срещата на влюбените е моментът, когато се сблъскват неосъзнатите светове на двамата. Те се опознават и избират един друг, получавайки възможност да са благодарни и да запълнят това, което мъчително е липсвало на всеки от тях. Но докато не осъзнаем от какво имаме точно се нуждаем, какво ни кара да страдаме, смяната на партньора е безсмислена и само ще възпроизвеждаме същите сценарии и ще преживяваме провали.

Според психоаналитика Катрин Бержере-Амселек понякога добрите отношения с родителите също могат да са източник на любовни разочарования в бъдеще: „Като възрастни все още сме в плен на едиповите си комплекси – любовта към майката или бащата и провокираме неудачни отношения с партньора. Защото дълбоко в душата си не се стремим истински да се срещнем с друг човек. Напротив, опитваме се отново да придобием силната връзка с любимите родители, която сме имали в детството си. Стремим се към такива отношения, които са ни познати и ни дават увереност“.

Забравете за идеалната любов

Нашите несполучливи романи показват, че ние се страхуваме от сполучливи връзки - отбелязва психологът Ален Ерил. Има хора, за които щастливата любов, колкото и парадоксално да звучи, руши привичните от детството им схеми за отношения в семейството, а това причинява непоносима болка. Дори тези схеми да са източник на нашите страдания, ние вече сме свикнали с тях. Това са невротични ориентири, които ни дават увереност и предпочитаме да се вкопчваме за тях вместо да вървим към щастливата любов, която би ни довела в незнайни светове. Някои са готови на всичко само да не преживеят този опит, защото се борят да не загубят себе си, пояснява Ерил.

Митът за идеалната любов стана част от нашата култура, продължава Ален Ерил. Платон е автор на широко разпространеното разбиране за сливането – че някъде на земята е нашата втора „половинка", която ще може да ни допълни и да ни даде всичко, което не ни достига. Но точно когато не намерим тънката граница на различие между себе си и другия, любовта става разрушителна. И двойката се превръща в оксиморон – в „нежно насилие“. От това следва малко неочакваният извод, че ако желанието ни да превърнем връзката си в идеален брак, това се превръща в натрапчива идея и рискът от любовен крах се увеличава. Защото в този случай любимият човек става средство на нашето движение към съвършенство, а за самата любов не остава място.