Светът в тебАнна Черних / 11 декември 2017

„Да“ и „не“ тежат еднакво

Забравете за куртоазията и бъдете честни със събеседника си

„Да те закарам ли до автогарата?“ — попита ме Хайди, възрастна швейцарка, приятелка на семейството ни. Тръгвах от вилата ѝ към града. Трябваше да вървя пеш до най-близката спирка на маршрутката 3-4 километра и после да я чакам неизвестно колко. А от автогарата имаше много повече възможности, пък и не ми се разхождаше кой знае колко...

Исках да кажа: „Да, моля те, закарай ме“ — но... Ако помоля за това, на Хайди ще ѝ се наложи да се преоблича, да отваря портата, да изкарва колата от градината, да си губи времето и да ме вози. От всички тези причинени хипотетично неудобства се сконфузвам и измрънквам нещо от сорта на: „А, няма нужда, стой си, аз ще се поразходя до спирката…“ Хайди чувства противоречието между това, което казвам, и това, което искам. Малко раздразнено ме пита отново: „Все пак да те закарам?“.

Отново отблъсквам предложението в опита си да бъда вежлива и да не затруднявам никого. И точно тук Хайди ми преподава урок, който ме спасява вече 10 години.

„Знаеш ли, у нас, в Швейцария, казват: „Да“ и „не“ тежат еднакво. Щом ти предлагам да те закарам, за мен е все едно дали ще кажеш „да“ или „не“. Готова съм за всеки твой отговор. Не ми е трудно да те закарам до автогарата, също толкова леко ми е да си остана у дома. Но ти мислиш вместо мен и решаваш, че единият вариант на мен ми е по-удобен от другия и избираш него, макар той да не е удобен за теб изобщо. В Русия хората често правят така. Но искам да разбереш. Ако аз не исках да те закарам, нямаше да ти го предложа. Ако ти дават право на избор – единият ти отговор е равнозначен на другия. И така: да те закарам ли?“

Отговорих „Да!“, просто и ясно. Защото ми беше къде къде по-удобно и по-бързо да стигна до автогарата с кола. Бях благодарна на Хайди, че ме е докарала, а още повече ѝ бях благодарна, че ме научи на това просто правило.

„Да“ и „не“ тежат еднакво – мисля си го всеки път, когато предполагам, че отговорът ми няма да се хареса на събеседника.

„Да“ и „не“ тежат еднакво — всички сме равни и свободни.

„Да“ и „не“ тежат еднакво — не е просто повърхностно правило от етикета, а основа на екологични искрени отношения.

„Да“ и „не“ тежат еднакво — и не се надявайте, че другият ще се досети какво ви се иска наистина.

Когато си разрешаваш да си открит и откровен, ти даваш тази свобода и на другите.

На всеки мой въпрос съм готова да чуя както положителен, така и отрицателен отговор. Ако все пак предпочитам един от двата отговора – съобщавам това на събеседника си или го формулирам по-друг начин.

Помня как близките ни отношения с една приятелка се извисиха на ново ниво само след един разговор. Тя ме попита:

- Ще участваш ли в организирането на нашия фестивал?

- Честно ли? Не се виждам в това. Не ми се организира нищо. - отговорих като вътрешно се подготвях за интензивни увещания.

- О, знаеш ли колко е приятно – получаваш точен отговор и продължаваш нататък.

Това е силата на определеността.

Трудно е, когато човек не знае, че „да“ и „не“ тежат еднакво. Тогава вместо простичък едносричен отговор на всеки въпрос „Ще дойдеш ли с нас?“ и „Можеш ли да помогнеш?“, се започва излияние колко е ангажиран денят, колко работа има да се свърши и как човекът ще трябва да угоди на всички, навсякъде и всичко да успее да направи навреме, без да разочарова никого. Тъжно ми е да слушам подобни обяснения.

Всичко е започнало в детството ни. Ние се учим да отгатваме кой отговор искат да чуят от нас възрастните вместо да се вслушаме в себе си и собствените си желания. Твърде рано разбираме, че на въпросите : „Харесва ли ти в детската градина?“ и „Искаш ли супичка?“ — има само един желан и очакван отговор от нашата мила баба например. Разбираме, че да откажеш подарък или скучно ходене в музея, ще огорчи далечните ни роднини. Учат ни, че трябва да сме вежливи и да посрещаме нуждите на отсрещната страна. Също така разбираме, че много от въпросите ни се задават от вежливост и по навик, без никой да се интересува какво точно ще отговорим.

Колко е хубаво, че вече сме израснали и можем да не газим в тези подвижни пясъци. Както и да не учим децата си на лъжа.

Всеки от нас има право да помоли за услуга или с благодарност да приема подаръци, предложения, помощ и любовта на другите, точно толкова право колкото и правото да откаже, да не се съгласи, да се затвори и да отстоява границите си без вина.

Източник, автор: Анна Черних