Да преоткрием Съединението и величието на княза!

Акад. Георги Марков пише за Съединението: „Само 7 години след Берлинския конгрес, според който България бе разпокъсана на пет части, нашият народ наруши волята на великите сили и обяви съединението на Княжество България и Източна Румелия против Берлинския договор. В това е силата на това събитие, защото тогава всички се обединяваме – както народът, така и управляващите. В името на една обща кауза съществуващите тогава две партии - либералната и консервативна, загърбват различията. Захари Стоянов се обръща към българския княз Александър, който поема политическата отговорност за Съединението, въпреки колебанията си заради реакциите на Великите сили и особено на Русия, която би изтълкувала това като удар срещу нея. (...)

Дълго време преди 1989 г. по идеологически причини беше принизявана ролята на княз Александър. Всъщност, това е първият ни държавен глава след Освобождението, който изживява много драми, стига до конфликт с руския император Александър III в името на българските интереси, а по-късно е заставен да върне короната на руския император и да абдикира".

Един княз на 22

Александър Батенберг става княз на България на 22-годишна възраст и предава властта, когато е на 29. За тези 7 години поставя основите на държавността в новоосвободена България, изгражда институции и инфраструктура, гради авторитета на страната ни в Европа и защитава Съединението с бляскавата победа в Сръбско-българската война. В новата ни история няма български политик, който да е работил толкова усърдно и самопожертвователно и да е постигнал такива успехи за българския народ.

Адолф Кох, дворцовият пастор на княз Александър, пише в книгата си „Александър Батенберг – Истината за царуването му" своето първо впечатление от него: „От първия миг и аз бях „покорен от чара му". Застанах лице в лице срещу висок и строен мъж в разцвета на младостта си. От фините му черти лъхаше енергия. Погледът му бе понякога решителен, понякога замечтан, но винаги мил. Бил очарован, че вече съм пристигнал, бил така доволен, че ще има някой, с когото да разменя мисли. (...) 

Благодарение на прямия характер на принца не бяха възможни каквито и да било дворцови интриги. Без да се спазва всякакъв строг етикет, държанието ни бе тактично и коректно. Мислейки си за времето, което прекарах в България, в спомените ми се събужда приятната и непринудена атмосфера в двореца. Не бих могъл да посоча нито един случай на прекрачване границите на приличието, прекаляване в пиенето или в приказките. Това се дължеше главно на обаятелната личност на княза, а на трапезата неговата умереност влияеше на всички ни.

Случваше се понякога, преуморен от работа или потиснат от някоя неприятна случка, а не е в настроение. Лесно се разбираше по израза на лицето му в какво разположение на духа е, не умееше да се преструва. Но даже и в такива моменти бързо успяваше да преодолее лошото си настроение и да бъде пак бодър и весел."

Съединението е провъзгласено в Източна Румелия в много трудна за Княжество България външно и вътрешнополитическа обстановка. Русия, разочарована, че княз Александър се припознава като част от българския народ и работи неуморно за интересите на България, се опитва да го отстрани по всякакъв начин.

Бурни кавги

Адолф Кох пише за онова време: „Каравелов разбра, че използвайки враждебното настроение на Русия към княза, ще спечели, ако парализира дейността му. Ето защо влезе в тясно сътрудничество с Кояндер и действаше така, сякаш се оставя във всичко да бъде ръководен от него.

Първата сесия на Народното събрание от 15 октомври 1884 г. до февруари 1885 г. избра незабавно комисия, която да разследва незаконно присвоени държавни средства през периода на пълномощията. Според твърденията на Каравелов за това време незаконно са били изразходвани повече от 7 милиона. Князът не се възпротиви на тази проверка. Но когато ревизията бе направена и се оказа, че нито една дума от обвинението не отговаря на истината и че парите са изразходвани само за държавни нужди, князът едва не уволни Каравелов.

Князът бе в много трудно положение, притиснат между враждебно настроената Русия и правителство, на което не можеше да се вярва. Но парламентът и хората в страната вече разбираха докъде може да се стигне с използването на Търновската конституция от безскрупулните радикали. Бурните кавги в пленарната зала безпокояха княза."

В такава политическа обстановка настъпва денят на Съединението. Някои историци твърдят, че княз Александър се видял принуден да го признае, за да се закрепи във властта. Фактите от историята сочат точно обратното. Сандро, както го наричат всички негови близки, защитава делото с ясната мисъл, че този акт на подкрепа на народната воля може да струва не само престола, но и живота му: „Той ясно виждаше, че целият български народ желае Съединението  и смяташе за свой дълг като княз на България да отговори на това желание. „Знам, че така несъмнено поставям в залог живота си, но най-важното за мен е благоденствието на страната ми!" Това решение бе подсилено и от мисълта, че личното му присъствие може да предотврати изблици на насилие, породени от омраза. (...)  Даде заповед за мобилизация, свика Парламента на извънредно заседание и с прокламация обяви Съединението за свършен факт, като заяви, че поема управлението на Източна Румелия. Придружен от Каравелов, Стамболов и един флигел-адютант, мина през Габрово, Шипченския проход и през Казанлък се отправи за Филипополис. Пристигна там на 21-и."

Последствия

Реакцията на Русия е враждебна и незабавна, разказва Кох: „На 23 септември пристигна заповед от Копенхаген, с която се отзоваваха всички руски офицери от българската армия. (…) Князът бе поел на плещите си огромен товар. Много хора биха се превили под тежестта му. Но той изпълни задачата си блестящо. Тегнеше заплаха от нападение – Турция от юг, от запад – Сърбия. Източнорумелийската войска бе малобройна и необучена (дванадесет батальона), почти нямаше артилерия и кавалерия, а всичките ѝ висши офицери току-що бяха отстранени. Новата страна, която го бе провъзгласила за свой княз, бе разкъсана от партийни дрязги и от заплашваща национална вражда между турци, българи и гърци. Не бе укрепнала и организационно. Великите сили гледаха подозрително на нарушението на Берлинския договор, а Русия явно бе враждебно настроена. Необходима бе голямата смелост, неимоверната енергичност и гордата самоувереност, така характерни за княза, за да не трепне той и да се предаде.

Следващата му стъпка бе да повери управлението на д-р Странски и да задържи магистратите по местата им. После извика гръцкия епископ на Филипополис, както и турския мюфтия и ги увери, че и косъм няма да падне от главите на едноверците им, ако кротуват. Посети джамията, произнесе молитви за султана, а гърците привлече към себе си, като прояви специално внимание към тях. На мястото на напусналите армията руснаци назначи млади български офицери, в способностите на които не се съмняваше, а после от оскъдния си офицерски състав избра определена бройка и я изпрати в източнорумелийската войска. Свика милицията и формира 35 батальона. Докато организираше това, нареди на българската армия да напредва към границата в посока Ямбол и оттам да приближи към източнорумелийските военни части, които все още се подготвяха. Извършена бе огромна работа за най-застрашените участъци, осигурено бе снабдяването и бяха построени три болници. Крайъгълен камък в цялата ситуация бе Търново-Симитли. Предната линия се разгърна от Бургас до Черно море, по цялата турска граница чак до Рила планина. Част от армията бе концентрирана в Кюстендил – близо до Рила и бе във връзка с частите, намиращи се в Източна Румелия. Нейната предна линия се простираше по границата с Македония и Сърбия чак до Видин. Нареди укрепяването на Кюстендил, Радомир и Дупница. Направи и всичко възможно, за да разколебае султана да нападне България и да го убеди да признае Съединението като нещо, което рано или късно трябва да стане. Опита се да улесни великите сили в признаването на Съединението. Заяви, че е готов да признае суверенните права на султана, че ще бъде отговорен за мира и за сигурността на поданиците в цялата страна, независимо от националността и вярата им, че ще се държи настрана от каквито и да било безредия в Македония."

Удар от Сърбия

Нов удар идва с вестта за намерението на Сърбия да ни обяви война: „В разгара на тези дипломатически преговори и докато князът все още беше погълнат от уреждане на управлението на двете страни, дойде новината, че Сърбия, която досега очевидно се бе въоръжавала срещу Турция, се кани да нападне България. Сръбските вестници сякаш по даден знак започнаха да пишат за нарушения от филипополската революция баланс на силите на Балканския полуостров и да изразяват ненавист към България. Обвиняваха я, че непрестанно създава напрежения, първо с въпроса за Брегово, после с въпроса за бежанците, като е разрешила на радикали-емигранти да предизвикат бъркотия по границата. Князът направи всичко възможно за предотвратяването на тази братоубийствена война".

Батенберг пише писмо до крал Милан, което Греков занася лично: „Българите са много разтревожени от идващите от Сърбия новини. Искам да Ви уведомя, че бежанците бяха арестувани и върнати обратно. Моите поданици не могат да повярват на заплахите, че приятелските ни и кръвни връзки, обединяващи двата братски народа, могат да бъдат разкъсани. Обръщам се към Вас, скъпи приятелю, за да получа уверението Ви за мир и да опровергая тези тревожни слухове. Събитията, станали в Румелия и Съединението на двете Българии не представляват враждебен акт срещу Сърбия и аз Ви уверявам в искреното си приятелство и братски чувства. Господин Греков, който ще Ви предаде писмото, ще изрази пред Вас и уважението, и чувствата ни към нашите сръбски братя."

Но крал Милан, решил вече да нападне България, не приела Греков под претекста, че няма намерение да сключва съюз с България срещу Турция. Князът се връща в София, избира позиция за защита при Сливница и организира укрепването ѝ. Изтегля част от войската от Кюстендил и я разполага по сръбската граница около Трън и Цариброд.

Когато човек е хвърлен във водата...

В навечерието на войната Сандро пише на родителите си:

„В последните два месеца толкова много работа се стовари на плещите ми, че понякога бях принуден да върша по 4 или 5 неща едновременно. Вие знаете всички подробности за живота ми, за жалост посветен засега изцяло на обществените дела, така че не ми остава нищо друго освен да ви пиша за личните си преживявания, чувства, надежди и разочарования. Мисълта, че одобрявате решението ми от 6 септември, е голяма утеха за мен. Благодаря ви от цялото си сърце. Когато човек е хвърлен във водата, той е длъжен да плува. 6 септември ме хвърли във водата и тъй като това стана без моето съдействие, дори против волята ми, не ми остава нищо друго освен да събера всичките си сили, за да удържа доколкото мога положението. До голяма степен успях да го направя. Мога да го заявя без прекалено самочувствие. Бих искал всички политици, които се отнасят така презрително към мен, да са на моето място за седмица дори, за да могат ясно да видят нещата. Лесно е да се каже „Обещавам спокойствие и сигурност", но спазването им е трудно само като помисли човек, че трябва да бъдат задоволени хора от различни националности и че всеки жител - от младежа до стареца е въоръжен до зъби, а представата им за убийство отговаря на нашето понятие за лов. 

Поради ограничените средства, с които разполагам, съм принуден да разквартирувам 90-хилядната си армия сред хората и да не давам заплата на офицерите и войниците. Още – да търпя в страната си чужди консули, които безнаказано насъскват хората срещу мен. Ако въпреки всичко успявам да запазя и да поддържам мира и реда в страната, трябва искрено да призная, че българите през цялото време се държаха безупречно. Дължа благодарност на всички им – от Каравелов до последния селянин. Нямам думи да опиша тяхното спокойствие и благоразумие, твърдостта и непоколебимостта им.

По отношение на чуждите политици нещата наистина са комплицирани. Трябва да разчитам точно на поддръжката на опонентите си и мисълта, че това не е по моя вина, ми дава сили да преодолея неприятното чувство, което бих изпитвал. Много по-благоразумно за Сърбия би било да обърне в своя полза, вместо в своя вреда, безпомощността на България. 

Не може да предвидим какво ще ни донесе бъдещето. Едно обаче знам със сигурност – двете Българии няма да се разделят доброволно. Европейските политици пишат по вестниците, че Съединението е дело на отделни индивиди и се опитват да внушат, че народът е равнодушен и не участва в него. Щом получа решението на  конференцията, смятам да свикам Великото народно събрание, за да обсъдим отговора, който трябва да дам на султана.

Много неверни неща пишат в пресата, но аз не съм в състояние да им противодействам. В  продължение на две седмици пощата изобщо не работеше и получихме вестниците с едноседмично закъснение. При това положение при най-неблагоприятни обстоятелства опровержението им би се появило петнадесет или шестнадесет дни след публикациите. В това време могат да се случат толкова много неща, че то ще стане безполезно. А кратките телеграми не винаги са подходящи. Невъзможно е да направя преценка на армията. Офицерите и войниците още не са получили бойното си кръщение. Първата среща ще покаже как ще се бият. Поведението и дисциплината им са безупречни. Тренировките им са по седем часа дневно, така че румелийската милиция научи много повече за шест седмици, отколкото през шестте години от съществуването си. Военните болници са добре организирани, но оръжието и особено дрехите са недостатъчни. Българската армия е осигурена, но не и румелийската. За щастие не се нуждаем от ботуши, тъй като в армията се използват подходящи и удобни кожени цървули, каквито всеки жител притежава. Въпреки съобщенията, твърдящи обратното, духът е висок и аз гледам напред с пълно доверие. Ако успея да концентрирам войската на едно място, ще бъдем в състояние да унищожим Сърбия и да изтръгнем накрая признаването на Съединението от Турция. Така, както разгърнах войските от Бургас до Видин, те са твърде разпръснати, но достатъчно силни за Сърбия. Но са малко, за да се бият едновременно срещу двама неприятели. Недостатъчната численост може да бъде компенсирана от необикновено благоприятни условия и от невероятната храброст на българската армия. Сърбите смятат да ни нападнат, докато сме заети с турците. През последните две седмици всяка сутрин получавахме телеграфически съобщения „Утре започваме войната", а до вечерта това се отменяше. Ако се бием само с тях, сигурен съм, че ще ги победим".

Позор, вечен позор

Това невероятно писмо продължава така: „Общо взето съм добре. Огромната и интересна работа, чувството за опасност и отговорност ме вдъхновява и окриля. От 6 септември насам непрестанно съм в добро настроение. Зает съм непрекъснато с организацията на страната, с подготовката на армията и този начин на живот ми харесва. Особено съм щастлив, когато видя нечие унило лице да светва, щом ме види. Никой вече не говори за конституцията. Аз притежавам върховната власт, но това идилично, патриархално положение не може да трае дълго. Щастлив съм, че можах да го преживея.

Не се страхувам от войната, защото не се боя от смъртта. Готов съм да умра и с радост бих се освободил от положението си в София, което така ненавиждам, за да се отдам в служба на българския народ. Нека след това споменът за мен да не им дава мира, докато не обединят родината си.

За момента изобщо не стои въпросът за моята абдикация. Както казах, в момента изглежда не е нужно да се обсъжда този въпрос, защото ще има война и може би сред многото куршуми ще има един изстрелян отзад – кой може да знае…

13 ноември, 2 часът през нощта. – Тъкмо когато свършвах писмото си, получих сръбската декларация за война. Дано Бог ми помогне, аз ще изпълня своя дълг. Позор, вечен позор на тази братоубийствена война!"

Почти без жертви

Княз Александър е концентриран до предела на силите си, за да приведе армията в готовност. Въпреки че българската войска е по-малобройна, че нашите оръжия са недостатъчни, а сръбските са последната дума на военната техника, че Русия е отзовала генералите си от българската армия, княз Александър се заема за работа. Организира прегрупирането и локализирането на основните сили, обезпечаването на войниците с топла храна, квартири и муниции, както и създаването на болници на разположение на армията, готови да поемат ранените. Цялата работа е свършена в невероятно кратки срокове и с изключителна прецизност, което предопределя успеха на армията ни, малкия брой жертви на бойното поле – 697 (от които 16 офицери) от 40 000 армия (1,7%), успешното лечение на постъпилите ранени – 4305,  и болни – 95, и малкия брой смъртни случаи на постъпилите бойци в болниците – 98, според данните от Санитарния отчет на главния лекар на войската С. Мирков.

В отчета се посочва също, че ранените сръбски бойци – 220, са изоставени на бойното поле от другарите си, защото са били в много тежко състояние. Военните лекари не са успели да спасят само 21 от тях. За тях са положени същите грижи, както за българските ранени, за да бъдат спасени възможно най-много хора.

Оръжие и дипломация

Освен огромната работа по организацията на армията княз Александър предприема и дипломатически ходове, за да избегне нападение от Турция.

„През нощта на 13-14 ноември в 2,30 часа князът получи декларацията на крал Милан за обявяването на войната. Военните действия щяха да започнат в 6 часа сутринта на 14-и. Положението бе много критично. На сръбската граница бяха само няколко батальона, а София се намираше на 30 мили от нея. Сега се видя какво е в състояние да извърши един човек. Князът веднага реши да прехвърли в бърз марш цялата си войска на сръбската граница, с главна квартира Сливница. За да предпази тила си, той заяви на султана, че оттегля войските си от Източна Румелия и изрази надеждата султанът да му помогне в защитата на България", пише Кох.

Оптимизмът и решителността му са непоклатими, дори при най-тежките прогнози след първоначалните поражения, които търпи българската армия. Александър има план за победа дори при най-лошия развой на събитията:

„Успеем ли да задържим Сливница до утре вечер, ще победим, защото дотогава ще пристигне войската от Източна Румелия. Но даже да отстъпим Сливница и София с осемте хиляди войника, не сме загубили все още нищо. Ще съжалявам само за едно - че ще трябва да разруша новопостроената си столица, за да отблъсна врага. Няма и съмнение, че армията ми превъзхожда сръбската".

Осем милиона патрона

Александър е на огневата линия, редом с войниците, разказва ни Кох: „Нямам намерение да описвам подробно бляскавия победен щурм на княза от Сливница до Пирот и как с тези дела обезсмърти името си. Всички все още добре ги помнят, сякаш са се случили вчера.

По време на цялата война той бе там, където бе най-опасно. След всяко сражение обикаляше войската и така повдигаше духа и увереността ѝ в победата. Докато войниците спяха през нощта, той работеше и обмисляше действията за следния ден. Делеше глад и студ с хората си и като тях спеше на голата земя. С големи усилия организира несъществуващото дотогава интендантство, така че войниците въпреки непрестанните сражения да получават ежедневно добра храна и за разлика от сърбите да имат резервни амуниции. Когато барон Кевенхюлер предложи спиране на огъня, в разгромената вече сръбска армия имаше по пет патрона на човек и никаква възможност за нови доставки преди да стигне до Ниш. Намираха се пред пълна катастрофа, докато князът разполагаше все още с резерви от осем милиона патрона. Ясно е, че такъв пълководец не можеше да не вдъхва ентусиазъм у хората си и че предвожданата от него войска ще направи дори и невъзможното, за да му се отблагодари." 

При подобен героизъм на българските войници и техния главнокомандващ, става логичен победният край на войната:

„Когато на 26 декември, покрит с лаври и цветя от ликуващия народ, князът влезе в София начело на победоносната си войска, вече можеше да се каже, че е извършил велики, почти невъзможни дела. Бе победил сърбите и бе отложил действията на враждебните велики сили, докато напълно срази врага. Австрия оказа силен натиск за сключване на примирие. То облагодетелстваше само сърбите, но бляскавата победа осигури Съединението на двете Българии. Българите, получили бойното си кръщение под водачеството на своя княз, показаха, че са способни сами да се защитават. Целият свят бе удивен от храбрите им дела и от куража на младия им пълководец. Той скромно отклоняваше тази почит от себе си и сочеше, че смелите му войници и офицери - героите на Сливница, са извършили това велико дело".

Кръвта на предците

След края на войната князът издава заповед до армията: „Днес нашата страна е прочистена от врага, който вероломно нахлу в нея. Смелостта и себеотрицанието, с които се бихте, бяха възнаградени от победата над сръбската армия. Те предизвикаха възхищението на целия свят и признаването му, че във вените ви тече кръвта на предците ви, победителите на Византия."

След победата капитан Атанас Бендерев набеждава княз Александър, че в най-критичните часове напуска фронта и заминава за София (в писмо до „Московски вестник") и сочи за свидетел Аулен. Той обаче обвинява Бендерев в лъжа и твърди, че княз Александър заминал за София по многократно настояване на Министерския съвет след твърдението, че ако бъде заловен в плен, това ще бъде катастрофа за България.

В писмо от Берлин майор Фон Алтен изпраща до Александър Батенберг страниците от в. „Мобел – Милитер берихте" със статия, в която се опровергават лъжите по похода. В нея пише: „В българския щаб през нощта на 19-и дошли много обезпокояващи новини за напредване на силни сръбски колони от Брезник към София. 

Министър Каравелов съобщил, че в столицата владеела пълна паника и това било поради заговор за сваляне на княза от трона, като начело на заговора били митрополит Климент (Васил Друмев – б.р.) и Цанков (Драган Цанков – б.р.).

Ако князът лично не пристигнел в София, то той (Каравелов – б.р.) не можел да отговаря за последствията.

Княз Александър събрал командирите на армията при себе си и им съобщил тези новини. Въпреки че една част от офицерите била за оттегляне към София, князът заповядал да останат на сегашните утвърдени позиции, но трябвало да не отговарят на всяко нападение и провокации на противника, докато положението при Брезник и Перник се изясни. Полковник Попов бил изпратен за защита на левия фланг с 4 батальона и 1 батарея, за да подсили Гургулят. Тогава князът разяснил своя план за действие, след завръщането си на 19-и вечерта: искал да опита нападателна офанзива, като настигне сърбите в южна посока към турската граница, с предвидения десен фланг и очакваната последна подкрепа (около 12 000 души). Предал командването на майор Панов и тръгнал на 19-и сутринта без военна охрана към развълнуваната и политически объркана столица. 

Неговото появяване и пристигането на добри новини от Перник, където нямало нито един сръбски войник, успокоило населението, така че той можел да тръгне за Сливница още по обяд, откъдето вече от часове се чувала силна оръдейна стрелба.

Атанас Бендерев

Против изричните заповеди на княза, които той лично бил издал, Бендерев, на 19-и преди обяд, бил с неговото засилено крило от около 10000 души и настъпил срещу сръбските позиции на Три уши и Чепън планина. В упорита с много жертви битка срещу сръбската Дунавска и части от Дринската дивизия, Бендерев напреднал. За да го спасят от провал, майор Панов трябвало да го подсили с подкрепление от войската в центъра, въпреки че преди обяд било сериозно нападнато лявото българско крило от сръбската Моравска дивизия, която напредвала към Брезник. Полковник Попов удържал в продължителна и кървава битка и дори след обяд минал в настъпление, за да удари противника от посока Брезник. 

Княз Александър, който в 3 ч след обяд пристигнал на бойното поле и веднага се отзовал на дясното крило на хълма Три уши, намерил тези хълмове вече очистени от сърбите, но възвишенията при Драгоман заварва здраво държани от тях. Бендеревите батальони били напълно разложени и изпаднали в безредие от битката, така че не можело да се разчита на тях за следващата офанзива. По същото време не бил решен още изходът от битката, която Попов водел на крайното ляво крило и поради това князът не разполагал с целокупни резерви."

Същият капитан Бендерев, капитан Радко Димитриев и майор Груев, подкупени от Русия, организират отвличането на княз Александър, с нареждане да бъде убит. Но след натиск от Европа и вероятно от масонската ложа, не посмяват, а вместо това го откарват в Русия и оттам – в Германия.

Когато идва денят, в който Александър напуска България със сълзи на очи, българският народ оплаква раздялата си с героя от Сливница.

Адолф Кох пише: „Когато преди осем години, в разцвета на своята младост, бе стъпил на българска земя, българите го бяха посрещнали с радост и надежди. Сега, когато бе в мъжката си зрялост, а те знаеха що за човек е той, не можеха да си представят как ще съществува страната им без него.

И точно сега трябваше да го загубят! Тъгуваха за него като за баща. В Лом-паланка, Видин и Турно Северин се разиграха вълнуващи сцени на раздяла. Всички плачеха. Когато влакът потегли, от Турно Северин се разнесе общ възглас: „Да живее героят на България! Да живее героят на Сливница! Докато пак се срещнем!".

Нека почетем паметта на българския княз Александър, истинския герой от Сливница!