ЛюбопитноГеорги Караманев / 12 декември 2013

Живот назаем

Защо българите пазим сърцата си от споделяне

Сънят безкрай, когато се измъкнем от бренната черупка... От времето на Шекспир не се е родил друг майстор на стиха, който да е описал по-точно това, което очаква един ден всички ни, макар да не обичаме да говорим за него. И някак символично, според много от историците, ейвънският бард умира именно навръх рождения си ден.

Никой не иска да мисли за смъртта и ако ви се струва странно да ви занимаваме с тази тема в навечерието на най-светлите празници, причината е, че през тези дни човек е най-склонен към съпричастност... Какво ни чака отвъд, е друга тема. Но има един-единствен начин доказано да продължим да живеем на този свят и след смъртта. Като дарим органите си.

- 1 = + 8

Толкова живота спасяват органите на един човек в мозъчна смърт, а 1053-ма българи може и да не дочакат лечението

„Ако си дал на ближния, не си живял напразно" - донорството е еманация на това верую. Но у нас не се случва. Миналата година 80% от потенциалните трансплантации не се реализират заради откази. През 2013 г. процентът е по-нисък, но все пак присажданията са нищожни на фона на 1053-мата чакащи, за които утрешният ден може да не дойде. Защо?

Бразилският милиардер Чикиньо Скарпа успя да привлече вниманието на световните медии през септември тази година с ексцентричността си. 62-годишният богаташ обяви на страницата си във фейсбук, че възнамерява, след като почине, да погребе любимото си бентли, струващо малко под 370 000 евро, със себе си. Вдъхновил се от египетските фараони и решил, че не иска да разчита на градския транспорт от другата страна... Чикиньо публикува и снимки на заготвения трап, готов да приюти скъпарското возило за вечни времена. Естествено, последва вълна от подигравки от Париж до Владикавказ.

Възмутени хора коментираха, че богаташът съвсем е изкуфял, че парвенющината няма край... И щяха да са прави, ако седмица по-късно Скарпа не публикува втора снимка. На нея той е пред транспарант, на който пише „Абсурдно е да погребеш нещо много по-ценно от твоето бентли: органите си". Всичко се оказало ефикасен трик, който успял да привлече вниманието.

Дали български милиардер би направил нещо подобно, е друг въпрос. Чийто отговор не е толкова важен, защото клишето е вярно: пред смъртта всички сме равни.

РЕАНИМАЦИЯ

Присажданията на органи се делят на две групи – от жив и от трупен донор. Идеалният вариант, когато бъбреците или черният дроб на един човек не функционират, е, да се намери негов роднина, с когото има достатъчно съвместимост, и той да стане донор. Рискът за дарителя е минимален – обикновено след 2 до 12 седмици е възстановен и само трябва да спазва известна диета. За съжаление, това е възможно в много малка част от случаите – много са параметрите и изследванията, които дават съвместимостта и тя рядко е достатъчно добра.

Сърце няма как да бъде дарено, от него всички имаме само по едно. Шанс за ново дава само трупното донорство, ако има мозъчна смърт при все още биещо сърце. Това е т.нар. донорска ситуация.

Едно е да отчиташ темата като сухи цифри и статистики, а съвсем друго - да погледнеш истината в очите и всяко от тези числа да се превърне в реална човешка съдба, да потърсиш причините, да видиш различните гледни точки по тази уж толкова позната, но същевременно важна и дори мистична тема – това се опитва да направи водещата статия в декемврийския брой на Списание 8.

Оставяме да говорят хората от двете страни на прераждането – очакващи и получили нужното им сърце, бъбрек, черен дроб, тънки черва. Даваме думата на лекарите и на фактите – от медицинска, етична, религиозна гледна точка... За да се убедим, че трансплантирането на органи наистина е първият безспорен начин човек да продължи да живее и след смъртта, а историите, свързани с него, понякога звучат повече от невероятно.