Светът в тебКалин Велков Красимиров / 20 декември 2021

Истинска история за една гара, 10 лева, сълзи и много доброта

Студените и гладни нощи се помнят завинаги, те са добри учители!

Снимка: Автора

„Днес имах от онези дни, дето докосват най-фините струни на душата, карат те да вярваш в хората и се помнят за цял живот. Случката си има предистория, затова започвам с нея..."

Така започва трогателният разказ за човешкото благородство, честност и искрена съпричастност. Публикуваме я с любезното съгласие на нейния автор и главен участник в събитията - Калин Красимиров. А от нас казваме браво и благодарим. И добавяме (прости ни перифразата, Достоевски): Добротата ще спаси света.

Преди дви седмици, пак в понеделник, пътувах рано сутринта за София. Имах време за кафе и цигара в подлеза на гарата и се възползвах.

Изведнъж от някъде се чу детски глас: „Студено ми е, няма ли да си ходим вече?"

Обръщам се по посока гласеца и виждам плачеща майка, притискаща в скута си 5-6 годишно момченце. Около тях кръжи млад мъж, също с насълзени очи. Усещам, че има някаква драма и се опитвам от дистанция да разбера какво се случва. Постепенно разбирам, че това е семейство от Монтана, което е останало без пари и е нощувало на гарата с надеждата да видят някой пътуващ техен градски, който да им даде пари за билет.

Приближих се и директно попитах мога ли да помогна с нещо. Всички наведоха глави, само малкият, вперил очи в мен, изстреля: „Студено ми е и съм гладен".

Майката се опита да му запуши устата, но то вече си бе казало мъката.

Бащата заразказва:„Ние не сме просяци, нито наркомани. Преди 3 месеца дойдох в тая пуста София да бъда строител, в Монтана няма хляб. Работих и ми обещаха всички пари накуп. Звъннах на жената да дойдат с детето, че като взема парите да накупим дрешки и подаръци за малкия, нали идват празници. Шефът нищо не плати, дойде с едни с дебели вратове и нямахме друг избор освен да си тръгнем поне здрави. Да, но детето и жената вече бяха тук, бяха взели от пенсията на бабата само пари за билет за идване, нали тук аз щях да ги чакам с големите пари... Така се оказахме безпомощни на Централна гара, с надежда да видим някой градски..."

Не знам дали историята бе реална, истината е, че не понасям сълзи в детски очи и още в началото се доближих към тях с цел да помогна. Попитах ги колко им струва билета, казаха ми и им дадох парите, плюс още 10 лева да си вземат за храна.

Бащата ме шокира като каза „Не може така!", взе десетте лева, отиде до близката будка, взе закуска само за детето и всички останали пари, дадени за целта, ми ги върна. Настоявах, но без резултат. После ме попита дали работя в София и много да внимавам с тая пуста София, че както е последна надежда за много българи, така може и да е по-лоша от ада.

Отговорих му, че не работя там, просто всеки понеделник пътувам от Враца по друг ангажимент. Поиска ми телефон за връзка, за да ми върне парите и благодариха многократно със съпругата си плачейки. Не си дадох номера и казах, че няма нужда да ми връщат парите. В самия край майката обясни на малчугана по много красив детски начин какво съм направил за тях и го накара да ме целуне по бузата и да ми благодари. Сетне пътищата ни се разделиха, а аз не споделих тази история публично, защото изповядвам мисълта, че с тези неща не трябва да се парадира.

Сега ще попитате, да бе да, а сега защо я разказваш? Ще ви обясня.

Днес, две седмици по-късно, отново е понеделник и аз с ранния влак отново поех за София. Слизайки на перона чух детски възглас: „Тате, ето го баткото!" и само след миг някой ме хвана за ръката. Останах шокиран, това бе онова премръзнало и гладно момченце от преди две седмици. Само след секунди видях и бащата. Прегърнахме се и се поздравихме. Сетне бащата ме помоли за минутка време на по-тихо място.

Отидохме, той даде пари на детето, то застана пред мен с една блага усмивка и нареди такива благодарствени слова, че ми тръгнаха сълзи и ми подаде парите, които им бях дал. После бащата ме прегърна силно и ми благодари.

Чувствах се като в красив филм. Попитах бащата какво правят пак в София.

Като се прибрал почнал работа на строеж. Платили му предния ден и той се сетил, как съм споменал, че всеки понеделник по това време пътувам от Враца до София. Затова с малчугана хванали последния влак за столицата, отново спали на гарата, за да ме дочакат да си ми върнат парите и със следващия влак ще си се прибират.

Останах без думи, а като се посъвзех го почнах: „Добре бе, човек, казах ти, че няма нужда да ми връщаш нищо, плюс това, как можа да вземеш детето пак да спи по тези гари?"

В отговор получих: „Не е толкова малък, разбира всичко и ако от сега не му заложим с майка му да е честен, справедлив и добър човек, после може да е късно. Студените и гладни нощи се помнят завинаги, те са добри учители!"

Безмълвен бях. Сетне им споделих, че имам 15 минути и може да пием кафе и да хапнем по пица. Речено- сторено. Накрая се разделихме... а аз бях щастлив, че Хазяина ме докосна до това семейство и ми върна вярата в добрите хора.