Светът в тебВаклуш Толев / 27 април 2022

Ваклуш Толев: Милосърдието е ризницата срещу жестокостта!

Ако то липсва, не може да се изгражда бъдеще

Намираме се в началото на третото хилядолетие и вместо съзнанието ни да е заето с идеи за развитие, отново се изправяме на прага на самоунищожението и ужаса от войната… В такива моменти, когато омразата, жестокостта и страхът избуяват по целия свят, повече от всякога имаме нужда от мъдрост. От хора като Ваклуш Толев (1923-2013 г.).

Той е човек, преживял от първо лице политически гонения, лагери и затвори; обявен от един тоталитарен режим за „враг на народа“, с издадена смъртна присъда, но успял с достойнство и липса на каквото и да е отрицание да излезе от другата страна. Богослов, университетски преподавател и автор на десетки трудове, в които формулира учение, наречено Път на мъдростта. Ваклуш Толев е и човекът, отправил предложение към ООН да се допълни Хартата за правата на човека с клауза за правата на душата, както и да се премахне от гражданския и наказателния кодекс понятието „враг“.

Ще трябва да се прави разлика между състрадание и милосърдие. Вие можете с часове да състрадавате, можете да кажете и благи думи, но да не проявите милосърдие. Най-характерната съпоставка, дадена в Евангелието, между милосърдие и състрадание е притчата на Христос за милосърдния самарянин (Лука 10:30-35).

Един човек слиза от Йерусалим към Йерихон, нападат го разбойници, обират го, пребиват го и го хвърлят. Край него минава свещеник, минава и един левит. Поглеждат го и отминават. Може би са състрадавали… Минава обаче и един самарянин. Самарянинът превързва раните, качва човека на добичето си и го закарва до странноприемница. И там дава два динара и казва: „Каквото в повече изхарчите за грижа към този човек, на връщане ще ви платя“. Ето голямата разлика. Оттам е изразът самарянско милосърдие. Състраданието е плод на умствена преценка, а милосърдието е действено душевно поведение!

Когато имате изградена духовност и душевност, вие можете да поставите правила на развитие не само на личната си потреба, защото човекът е отговорен и за другите. Тогава се явява потребата от етика. Етиката е излив на духовността ни и същина на душевността ни!

Когато говорим за милосърдието, личността и обществото са неразривно свързани. Милосърдието, както и благотворителството е това, което в социалната даденост се прилага във взаимност. За да може човечеството, отделният народ, отделният човек да намерят своята взаимност, за да се закрилят в живота както от това, което наричаме беди, така и в тенденцията да направят все по-съвършено личното си битие, семейната потреба, социалната реалност и националния път. Няма човек, който в своето лично битие да не е понасял ударите на това, което с една обикновена дума наричат съдба. (А разбира се, съдбата не е само чуждо действие.) Няма човек, който да не е понесъл нейните удари. Особено тези, които изживяват ужасите на войните.

Съвест, проявена като добродетел
Милосърдието не може да има никакъв характер и никакъв цвят на принадлежност – то е всемирна даденост. И тези, които основават Червения кръст, точно това изживяват – че то е всемирно дело. Виждате как в Женевската конвенция се кодифицира поведението във войната. Война е и все пак в тази война са сложени много интересни закони: Военнопленникът не може да бъде убит или осакатяван. Отделен е въпросът какво се извършва. Принципно великото е милосърдието и в международното, и в личното законодателство. Ако липсва милосърдие, не може да се изгражда бъдеще! А рушителят като идея за възмездие ще получи своето...

Милосърдието е събудената съвест като проявена добродетел. А съвестта е нелегитимираният глас на Божеството в човека. Затова народът за този, който в предсмъртни часове – изживявайки някакви тежки болезнености, конфликти – прави една изповед, има един израз: „Съвестта му заговори“. Какво е да заговори съвестта? Това е човек да има духовно огледало, което някои поради идеология се срамуват да го признаят. Но не могат да отрекат огледалната неприятност да се срещнат с образа, който не е бил толкова съвършен в личното поведение или в поведението на народа.

Съвестта е един от много странните феномени – „няма съвест“, „има съвест“. Няма човек без съвест, но не всеки я проявява. И защо трябва съвестта да я бележим само тогава, когато имаме нарушение или спазване на правилата? Тя е еднакво свидетел и на доброто, и на лошото дело. Защото едно вътрешно удовлетворение – това е една усмирена съвест, една награда на поведение, че тя ви е създала възможност да направите добрина.

Тук липсва психологията на жестокия човек

Но има и жестокост, предрешена като милосърдие. Тя е най-страшна!
В българската история говоря за липса на жестокост. Ние сме погълнали много отрицания в две големи робства, но това не създаде у нас психология на жестокия човек. Разбира се, има прояви на престъпления, които сега свидетелстват за жестокост, но не можем да кажем в никакъв случай, че са плод само на една българска психология, а на една внушена развратност в душевността и приложната етика: „Всяко мое е мое и всяко чуждо е мое“. Това беше психология, която трябваше да се мотивира в приложна етика на колективно съзнание, а не на лична отговорност. А милосърдие в колективност много трудно се прави. Добродетелта е лично благо и лична подбуда, а след това тя, служейки на социалното, създава примера на ценностите.

Милосърдието и благотворителността можем да кажем, че са пъпната връв както на личността, която ще трябва да се осъществява в обществото, така и на обществото, което ще трябва да градира личността. Защото всяко общество трябва да съхрани добродетелните и гениалните си личности. А всяка добродетелна или гениална личност трябва да даде на обществото един градус повишение в отношението за доброта.

Как се прави милосърдие? Свещеникът отминава пребития, левитът отминава, добродетелният самарянин спира. Това са големите конфликти, които човек трябва да ги реши в себе си. Навремето имаше милосърдни сестри, а сега ги направиха само медицински. Така се отне милосърдието като вътрешно поведение и потреба и се сложи само като служебна гласност и валенция.
Защото не е достатъчно да правиш добро. Трябва да бъдеш добър и когато не правиш добрини – да си добър, е вътрешна отговорност. Който от съображения прави добро, се развива – добрият е свободен от кармата!
Не състраданието, милосърдието е добродетел!

Статията е публикувана в бр.4/2022 на Списание 8