Oтвъд щастието: Предимствата да сме тъжни

Негативните емоции ни правят голяма услуга: спасяват ни от самите нас. Никой не поставя под въпрос ценността на това да се чувстваме добре. Всъщност през последните 20 години всеки в Америка е в непрестанно търсене на небесносиньо състояние на съзнанието, в преследване на перманентна резиденция в спектъра между доволството и екстаза.

Тъй като тъгата, гневът, срамът са неприятни усещания, те често са наричани „негативни“ емоции, въпреки че употребата на тази дума е грешна. Емоциите не са негативни или позитивни в същината си. Под повърхността, всяка емоция композира комплексна сюита от промени в мотивация, физиология, внимание, възприятие, вярвания и поведения: потене, смях, желание за отмъщение, оптимистична настройка, извикване на определени спомени. 

Изградили сме си грешна представа за емоциите. Те всъщност са рационални: помагат ни да постигнем важните за нас цели; инструменти, издялкани от векове човешки опит, които работят отвъд осъзнатото ни съществуване. Идентифицират беди и възможности, предоставяйки методи за поправка и израстване. Те са инструменти на оцеляване – щяхме да сме изчезнали много отдавна, ако те ни липсваха.

Негативните емоции не са просто ключови за нашето съществуване, но също така и за да се чувстваме добре, колкото и иронично да звучи това. За да живеем оптимално в света и да издържаме на предизвикателствата, нужно е да извикаме целия спектър на психологически състояние, наследени от нас като човешки същества.

„Науката на благополучието е забравила, че светът е несигурно, сложно място, където хората често досадни и неприятни“, казва Тод Кашдан, психолог от Университета Джордж Мейсън и съавтор на книгата „Положителната страна на тъмната ви страна“ заедно с Робърт Бисвас-Дийнър. Научавайки се кога и как да впрегнем всичките си емоции, можем да живеем по-добре.

Гневът се появява, когато се почувствате недооценени, когато знаете какво заслужавате, но някой вижда нещата другояче. Подтиква ни да търсим потвърждение на своята значимост, като заплашваме да нараним тези около нас или да удържим определени облаги, ако те не ни оценят. В свое проучване психологът Арън Сел демонстрира, че силните мъже и красивите жени – онези, които по протежение на еволюцията са доказали силата си да причиняват вреда, се ядосват по-лесно от останалите. „Основната полза от гнева за един индивид се изразява в защитни мерки срещу неговата експлоатация.“

Всъщност ядът често ни възнаграждава с онова, което искаме. Той е доверен инструмент при преговори. По-лошо от това да хвърлим сол в раната, щом се ядосаме, е да преглътнем болката от недооценяване, което може да доведе до депресия или проблеми със здравето. Задържаният гняв непременно се натрупва и избухва в по-големи количества.

Гневът е подбужда социалния прогрес, стимулира борбата за човешки права и за полово равенство. Допринася за честност, справедливост, смелост и прозрачност. Без него потиснатите никога няма да бъдат чути. 

Хората не биха били толкова успешни. Дори оцеляването им нямаше да е възможно без социално сцепление. Животът сред други изисква от нас да се придържаме към определени социални и морални норми. Ако не ги спазваме, трябва да има друг фактор, който да ни върне към правилното държание.

Неудобството от срама ни кара да погледнем навътре към себе си и да разберем какво е довело до това състояние, за да може самите ние да го поправим на вътрешно ниво. Тази емоция ни кара да подобрим отношенията си. Когато почувстваме срам или вина, се опитваме да поправим вредата, като предложим помощ – ставаме по-щедри и кооперативни. Престъпници, които носят бремето на вината, са по-малко податливи към бъдещи престъпления. Пациенти, които чувстват срам по време на визита при доктор, са склонни към подобряване на здравните си навици. Съпрузи, които осъзнават грешката си, купуват цветя.

В самия акт на осъзнаването на срама се крие допълнителен срам (изчервяваме се и осъзнаването на този факт ни кара да се изчервим още повече), но тези емоции ни позволяват да съжителстваме с другите. Без тях ние не бихме били способни на доверие едни към други.

До голяма степен нашият успех(във финансов или романтичен план), зависи от статуса ни в определена група. Щастието ни се влияе от сравненията с другите. Няма нужда да си най-богатият или най-умният, а просто да си по-богат и по-умен от съседа си. Неудобството други да са по-добри от теб в някаква сфера се изразява в комбинация от злоба, срам и омраза– смес, позната като завист.

Завистта обаче има предимства. Обратният й ефект ни предизвиква да подобрим версията на себе си, като станем по-успешни. Ван де Вен, психолог в Университет Тилбург, стига до заключението, че стимулирайки завист, подобрява присъствието и креативното представяне на индивидите. Завистта се справя с тази задача по-добре и от похвалата. Похвалата те изпълва на момента, но жилото на завистта подхранва амбицията да постигне по-голям успех. 

Ревността се появява, когато трети човек застрашава връзка. Може да има разрушителни последици, но в отговор на реална заплаха от изневяра тя подпомага оцеляването. Произлизайки от болката да бъдеш отритнат и от страха от изоставяне, тя подтиква двойки да се погрижат за връзката си. 

Страхът е наш защитник, подходящ отговор срещу сигнали на заплаха, повишено внимание и подготовка на тялото да избяга в случай на опасност. Често у хората страхът надделява, което води до паника или парализа, но по-често знаци на страха са разширени зеници и ноздри, настроени да долавят сензорна информация. Неслучайно при едно проучване играчите на видео игри избрали да слушат страховита музика, за да избягват враговете. 

Страхът стимулира въображението да изгради реална картина на онова, което предстои да се случи, за да ни покаже как да се измъкнем от ситуацията. Без неговата поява в мозъка ние непрестанно ще поемаме опасни необмислени рискове.

Когато се страхуваме от нещо неопределено и не можем да посочим извора на притеснението си, тогава изпитваме безпокойство. Стимулирайки събирането на информация, безпокойството подобрява представянето на високо интелигентни хора. Прави хората по-енергични и предпазливи. Учените вярват, че нервността е нужна не само за да поддържа живота, но е и основа при всякакъв вид ситуации, които изискват самодисциплина.

Съжалението се поражда, когато се замислим какво е било възможно да се случи, само ако сме били направили нещо по различен начин. Осланя се на алтернативни реалности. По този начин то ни позволява да анализираме минало и бъдеще и да разберем несполуките. Тъй като допускането на грешки дава прекрасна възможност да се учим, нашите емоции подчертават грешките, добавяйки чувството на съжаление към раната. Правейки това, нашето съзнание създава ефикасен модел за поправяне на грешката в бъдеще. Разочарованието също има своите предимства – привлича симпатия и подкрепа от страна на външни лица.

Объркването прави света неприятен и зловещ – място, където възприятие и логика не могат да спечелят нашето доверие. Вселената изглежда прекършена. От друга страна, именно объркването ни подтиква да подредим Вселената. Когато объркването се загнезди за дълго време, то предизвиква раздразнение, гняв. Раздразнението ни подканя да продължим да работим към разрешение на проблема. Ако объркването се натрупа, то се преобръща на скука, а скуката допълнително ни стимулира да търсим по-интересни проблеми за разрешаване.

След тежка трагедия е немислимо да не изпитаме мъка и тъга (дори гняв). „Особено когато загубата е безсмислена, изпитваш непреодолима нужда да изкараш нещо позитивно от нея“,разказва Барбара, която през 1995 загубва сина си и неговата приятелка на Тихоокеанския хребетен път, блъснати от кола. В тяхна памет Барбара създава Джейн и Флика Фонд, а освен това всяка година с приятели минава пътя, по който двойката била потеглила. 

Тъгата е отговор на реална загуба и сигнализира нуждата от възстановяване. Като резултат мотивира промяна и различните видове тъга стимулират различен вид поправка. 

Тъгата ни прави по-рационални, а мисленето ни – по-осъзнато и целенасочено. Увеличава сензитивността ни към социални норми и усещанията ни за вежливост и честност. Парадоксално, приемайки негативни емоции като тъгата, понижаваме вероятността да бъдем застигнати от депресия. Мъката сигнализира на другите, че имаме нужда от помощ. Плачът, както вярват някои учени, дава недвусмислен ясен израз на лицето ни. 

Дали ще е да избягваме тъгата или гнева, объркването или скуката, дистанцирайки се от своите негативни чувства пречи на ежедневното ни израстване. Не си позволяваме да изпитаме целия спектър от човешки изживявания. „Въпреки че никога не търсим мъката сами,“ обяснява Барбара Пери, „тя е едно от най-градивните емоции, които някога ще имаме. Докосва ни до човешкото в дълбини.“