София, Вяра, Надежда и Любов или когато светците говорят с имената си

Днес се чества празникът на Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда и Любов. Служихме сред благата светлина на Евхаристията, но и сред светлината на критското небе, която лека-полека, с течение на времето ставаше все по-силна. 

Разбира се, есента има една особеност. Играе малко с нашите чувства. Слънчево, но и бързо се смрачава. Сигурно сте чували, че при смяната на сезоните чувствителните души губят малко своята ориентация. Леко „увисват”. Понякога се потапят в скръб, понякога изплуват в радост. По-скоро се приготвят за идването на зимата. Бог обаче е устроил да не влизаме рязко в зимата. Опасява се да не се сринат чувствителните хора. Техните души са като цветята – увяхват и цъфтят отново. Това има цена. Но и красота. При това всички красиви неща имат цена в този живот. Това да си чувствителен е голяма болка, но същевременно ухае на рай и небе.
Така сутринта, с влизането в храма, виждам иконата на светицата с трите ѝ дъщери. Мисля си колко красиви и смислово наситени имена: София, Надежда, Вяра и Любов! Но те не са били просто едно семейство свети мъченици,  а нещо повече – самият живот. Може ли човек да живее без тези добродетели и качества? И ако живее, какъв живот ще е това? Може понякога да ги губим и понякога да ги намираме, но човек никога не може да живее без тях. И където ги срещаме, дори да не ги притежаваме, им се удивляваме и радваме.
През ума ми мина мисълта, че имената на днес честваните светци искат да кажат нещо на душата ми. Спускат се стремително към сърцето ми и търсят смисъл. Говорят без думи, но със сигурност много по-благозвучно. Покланяш се на иконата и те тайнствено ти прошепват: „Приеми мъдрост да славиш името на Бога – за нещата, които знаеш и не знаеш, но един ден ще разбереш много добре. За онези, които разбираш, и за онези, които не усещаш, всички неща, които произтичат от Неговата грижа, но ние ден и нощ залагаме мисловни препятствия, за да не преминат прага на сърцето ни”.
След това чуваш да ти казват: „Приеми вяра – която ще отвори сърцето ти и ще разшири погледа ти към един свят, който живее с присъствието на Бога. Вяра, която процъфтява в доверието, в дълбокото съзнание, че се предаваш на прегръдката на Някого, Който знае и познава твоята полза, защото те обича, каквото и да стане и да ти се случи. Вяра, която ще расте в любовта, а не в омразата на противника.
Приеми надежда: за теб, за другия, за целия свят. Една надежда, която не разкрасява трудните условия в живота ни. Не се отрича от Кръста и болката в живота, а винаги, макар и в пределните моменти на отчаянието, открива и чувства, че във всяка сянка съществува дар, във всяко изпитание – благословение, и във всеки кръст – възкресение.
Приеми любов: която всичко движи и утешава. Която всички търсят и за която всички копнеят, защото без нея не могат да съществуват. Дори онези, които я отхвърлят и казват, че нямат нужда от нея, да знаеш, че по-дълбоко от всички жадуват за нея. Защото, както казва и св. Исак Сириец, тя е по-сладка и от самия живот”.
Поклоних се на светиците, като целунах лика на всяка една от тях, и се облякох в багрите на Неговото Царство.