Пътешествие до сърцето на България

Израствайки в Пловдив, бях от малцината, чието родословно дърво не се намира в Южна България. Всички ваканции прекарвах в Балкана и Тетевен, и всеки път, когато ще пътувам до или през Беклемето, си спомням с усмивка тези времена... Мислите ми са прекъснати от директна забележка от компютъра на Haval: „Моля, спазвайте дистанция“, а аз съм се разположил зад един тир и си мисля разни неща. Отърсвам се от детските спомени. Вярно е, че караме нова кола – нека се възползваме.

Изчаквам търпеливо прекъсната осова линия, пускам ляв мигач и имам чувството, че прескачаме тежкотоварния автомобил за милисекунди –усещането за сигурност и комфорт би предизвикало непринудена усмивка у всеки един шофьор. Излизаме от Пловдив, преминаваме през селата Труд, Граф Игнатиево и други. Стигаме село Песнопой, където на самия път се белее постройка с размерите на спирка, на която има надпис „Сладолед, като едно време“. След това пред нас се открива Баня, а Балканът гордо е застанал отзад, сякаш държи града на поднос.

Могъща сила
Оттук всеки българин, че и чужденец започва да усеща една особена сила. Балканът зове. Зове и носи със себе си целия заряд на всички велики българи и прадедите ни. Цяла книга няма да стигне да се опишат загадките, които крият в себе си земите около Калофер, Карлово, Сопот. Но енергията говори. Ако щете, дори е изписано по лицата на местните хора в днешно време. Как издържат те на този зов от Балкана? Те са част от него и винаги ще живеят в динамична симбиоза. Тези хора винаги имат един исполин зад себе си, който носи чудотворна сила и утеха.

Проходът е облагороден с чешми в радиус на около километър и от двете страни на най-високата точка на изкачване. От малък съм свидетел как тук идват хора откъде ли не специално заради качествата на водата. Когато се изкачвате, от която и да е страна, и стигнете чешма, на около километър след това ще разпознаете голямото разширение с видима табела/карта, упътваща към всичките възможни туристически маршрути. Ако човек паркира тук като отправна точка, може да прекара седмици в Балкана по хижите и всеки ден да минава по нов път. Указателните табели показват, че има пътеки за всеки – леки, кратки, полегати, с малко изкачване, с много изкачване, тежки, маршрути за алпинисти, до хижи, до пещери. Наблизо минава и „Ком – Емине“. Мястото често е избирано от търговци на мед и сладка от диви плодове, както и сувенири. Тук се намира и началото на прясно асфалтирания път, който минава през паркинг и стига до самия паметник „Беклемето“.

Човек трябва да е тук и да присъства с цялата си същност. Тогава ще изпита усещане, подобно на това, което дава майчината прегръдка. Тук ветрове, тръгнали от африканския континент или Арабския полуостров и преминали през Средиземноморието, горите на Олимп и тракийските низини, срещат своя равностоен противник в теченията от Сибир или кавказките степи, преодолели капаните на Карпатите и прелетели Дунавската равнина. Тези две огромни сили се сблъскват на територията на трета могъща – Стара планина. Зарядът е неописуем и несравним. Преданията и митовете, свързани с това място, нямат край. Подобно на Шипка и тук местните разказват, че ветровете още носят ехото на битките – гърмят топове, тупкат бойни барабани, вият войскови тромпети, тракат ризници и доспехи, дрънчат мечове. Стари хижари и овчари се кълнат, че нощно време чуват бойните викове на воини от различни епохи. Човек и да не вярва на тези неща, като пристигне тук, се заслушва...

Случайна среща
С Добрин така се захласваме, че се почва една фотосесия. Виждам как в очите му за секунда се сменят 10 идеи за снимки. Излиза от колата с цялото си снаряжение и се запилява. Аз търпеливо го чакам, чакам и по някое време решавам, че трябва да го намеря. Виждам го, че стои на тесен път до пикап Great Wall Steed (2015 г.). И това ако не е съвпадение! Когато приближавам, съзирам емблемата на Горското стопанство и ококорен горски да говори нещо разпалено на Добрин, който ми обяснява, че човекът пита за нашата кола. Приканвам го с викове да дойде и да я види. „Ааа, абе какво да я гледам, бе, тя ми взе очите! Браво, браво! И вие на хубаво място сте дошли да я снимате!“ – продължава разпалено той.

Осъзнаваме, че пленени от магията на Стара планина, прекарахме повече от планираното време, бързо събираме багажите и техниката. Колкото бе добър на изкачването, толкова добре Haval се представя и при спускането към с. Балканец. Смело завиваме в посока Тетевен и след няколко населени места, сред които село Чифлик, където може да намерите открити топли минерални басейни дори в студените месеци от годината, както и село Шипково с небезизвестните Шипченски минерални бани, започваме изкачването на прохода Шипково – Рибарица.

Велики българи
Не след дълго пристигаме в село Рибарица. Със сигурност съм пристрастен, но за мен няма по-красиво и бликащо сила място от Тетевенския Балкан. Цветовете и формите на дърветата галят очите, а зениците ни вече са опиянени от чистия въздух. Когато съм тук, се чувствам близо до дедите ни, траките, чиито надгробни могили можем да видим в околността. Всяко кътче тук пази някаква мистика, осеяно е с останки от римски мостове, зидове. Оттук са преминавали едни от главните древни пътни артерии, за което засвидетелства огромната мрежа от каменни пътища по на пръв поглед непроходими места.

Спираме за малко да отдадем почит на големия национален герой генерал Владимир Вазов, който е доживял голяма част от остатъка на мирния си живот в село Рибарица и благодарните хора са му издигнали паметник. Но нашата първа цел е местността Костина, отбивката за която се намира в средата на селото. Лобното място на великия революционер Георги Бенковски.

След провала на Априлското въстание Бенковски, Захарий Стоянов, отец Кирил и Стефан Радоич-Далматинеца се укриват в Острилската пещера, а Нейо Брусненина им обещава да ги преведе до Троян. Води ги до местността Костина, където моли своя познат Въло Стоилов – Мечката да ги поеме нататък. В „Записки по българските въстания“ Захарий Стоянов посочва Въло като предател, който върви пред групата и се скрива, когато потерята открива огън. В Тетевен обаче ще чуем други истории, според които именно Брусненина е предал Въло. Той бил заловен от заптиетата и подложен на мъчения дни преди да издаде четниците. А Въло Мечката е помнен от местните като юнак, пазител на селяните и борец за свобода.

На 24 май при преминаване по дървеното мостче (което турците специално изграждат преди това) над река Костина четиримата попадат на кръстосан огън от скритите в засада заптиета. Местните разказват, че Бенковски е убил няколко, преди да бъде смъртоносно прострелян. Захарий Стоянов се спасява, като скача от моста и течението на реката го отнася далеч и му дава възможност да ни остави едно от най-ценните произведения в историята ни – „Записки по българските въстания“.

Малко след тези събития едни от най-добрите майстори в околието заедно с местните построяват каменен мост до Кървавото кладенче, в което заптиетата измиват отрязаната глава на Бенковски.

Жива картина
Нямаше как да не снимаме това място. Природата е вълшебна, мястото е облагородено с масивни беседки, всяка от които с обособено с камъни място за огнище.

Няколко пъти съм присъствал на празника, организиран от местните жители на 25 май. Състав от доброволци изпълнява така наречената „Жива картина“ – постановка, която показва сцените от последните часове на 32-годишния войвода Георги Бенковски, един от великите умове на нашия народ, олицетворяващ думите народен будител в пълния им смисъл.

С усмивка си спомням как при една възстановка река Костина беше доста пресъхнала. Тогава мъжът, който играе Захарий Стоянов, за да изпълни думите на разказвача: „Раненият Захарий Стоянов бе отнесен от водите на река Костина…“, се хвърли по корем в плитката вода и невъзмутимо се затъркаля като вретено надолу по пресъхналото корито. Смях оглуши цялата долина, последван от бурни овации. Велико изживяване! Отсега можете да планирате датите 24 – 25 май 2024 г. – горещо препоръчвам!

Нямахме много време да се насладим на спокойствието на долината, заглушена от шума на река Костина. Скачаме в колата и се запътваме към Тетевен, чието начало откровено можем да кажем, че е веднага след края на село Рибарица. По пътя внимавайте за статуята на Рибарчето. Преди време я открадват недоброжелатели и местен бизнесмен обявява награда, ако бъде върната пред кметството, което и се случва.

Славна история
Вече сме в Тетевен! В главата ми екнат думите на Иван Вазов: „Ако не бях дошъл в Тетевен, и аз щях да остана чужденец на майка България. Вашият край е пълен с толкова прелести, че аз съм слисан! Ходил съм и в Швейцария, и по други места из Европа, пребродил съм и България, но не съм видял по-вълшебен край“.

С помощта на навигацията стигаме бързо до пътеката за водопад Скока. Тук природата е като декор от филма „Властелинът на пръстените“. Пътеката е облагородена, има места за почивка. Водопадът невинаги е пълноводен, така че е добре да съобразявате през кой сезон го посещавате. По този път е и паметникът на местния войвода Сава Младенов.

По османско време Тетевен се е отличавал от всички съседни населени места с благоденствие, дължащо се на широко развитите дърворезбарски и шивашки занаяти. Търговци от всички кътчета на империята са поддържали отношения с тукашните майстори. Винаги когато турците мародерствали в района, те пропускали Тетевен, за да не гневят самия султан, който се възползвал от услугите на нашите занаятчии. Това среща своя край през 1801 г., когато кърджалиите не прощават на нито едно село в района, а самият Тетевен е изгорен до основи. Съществуват десетки легенди за групи от мъже и жени, които скачат към гибелта си от близките върхове, търсейки спасение...

Изкачваме се до градската църква „Св. Всих Святих“. Тя изпъква със своята внушителност, като представлява изключение от всички църкви по турско време, които обикновено са вкопани. В нея Апостола на свободата Васил Левски изпълнява своето любимо песнопение „Достойно есть!“ през 1870 г. Срещу нея се намира една от няколкото запазени възрожденски къщи – Хаджиивановата къща, построена през 1848 г. В нея се заклеват Левски, Станьо Врабевски, Петко Милев Страшния, Иван Фурнаджиев, Ненка Маркова – Комитаджийката и други видни борци за освобождението на България. При входа на горния етаж на къщата има скривалище, което е запазено и до днес. Други две, запазени от възрожденско време, са Бобевата къща и Йорговата къща – единствената, като по чудо оцеляла от палежите на кърджалиите през 1801 г.

Пътека към слънцето
Тръгваме в посока село Бабинци. Изкачването е тежко, но ние изобщо не го усещаме с верния Haval. Спираме точно на последния завой преди селото. Оттук има пътека до връх Червен с името „Пътека нагоре към слънцето“ – по нея са изградени наблюдателници за туристите. Виждаме прекрасна гледка към отсрещния връх Петрахиля. Наблизо е и връх Трескавец, на който има древна римска крепост, а под нея някои историци твърдят, че са намерени артефакти от още по-ранно време. Върхът носи името си от това, че гръмотевици често „тряскат“ при буря, за което свидетелстват многото обгорени дървета, които може да видите  по пътеката към него.

Вдясно от нас се намира и връх Острич с известния параклис „Покров Богородичен“. Преданието разказва, че на един от многото хаджии, живеещи в Тетевен по турско време, му се явила Богородица и му казала, че връх Острич е стар вулкан и ако населението на града продължава да бъде толкова горделиво, той ще изригне и ще погуби всички. Свикал хаджията събор и решили следващия път, като му се яви, да я помоли да каже какво да сторят за спасение. Тя му казала всеки от града да занесе на върха „камък, колкото му е грехът“. Втурнали се жителите и всеки помъкнал най-големия камък, който може да носи. Вулкан не изригнал, а обичаят се спазвал дълги години от всички жени, които продължавали да носят камъни в роклите си и да ги полагат на върха.

Параклиса обаче построява жител на селото с мюсюлманска вяра. Той събрал свои средства и заедно с други младежи понесли на ръка каквото било нужно за строежа до върха. Параклисът бил завършен само за три месеца! Ако искате да го посетите, трябва да спрете в центъра на Бабинци. Там ще видите табелки, които ви упътват да вземете ключа от къщата на кмета. Разходката дотам е приятна, а гледките са невероятни.

Намаляващата светлина принуждава Добрин да прибере техниката – време е да тръгваме. Тетевенският край оставя сърцата ни пълни с красота, спокойствие и смиреност. Уви, няма как за един ден да посетим всичко. За следващия път ни чака село Черни Вит, за да потърсим Цветан Димитров, който да ни почерпи със зелено сирене, което зрее само там (виж бр. 10/2015 г.). Не успяхме да отдадем почит пред паметника на великия местен войвода Сава Младенов. Имаме да изкачваме връх Петрахиля и намиращия се заслон по пътя „Опасния зъб“, да посетим Гложенския манастир и да си хапнем невероятен фасул, сготвен в гърне, по-старо от нас самите. „Другия път“, промърморвам си аз, отпуснат удобно на седалката.