Снимка: Wikimedia Commons
Много преди Владимир Набоков (1899 – 1977) да се прочуе като един от мъдреците в световната литература, като най-видния руски литературен емигрант и влиятелна личност, се случва най-важното събитие в живота му. Когато е на 24 г. Владимир среща Вера, на 21 г. Тя e неговата голяма любов и негова съпруга през следващия половин век.
Освен светлината на сърцето му, тя е и изкусен редактор на текстовете му. Помощта й е безценна и като негов асистент, агент, шофьор, стенограф на четири езика. А за известно време и негов охранител – тя го съпровожда навсякъде с малък пистолет в чантата си във времето, когато той вече е най-известният в Америка скандален жив автор.
Той й посвещава стихотворение още след първата им среща. Както и започва да пише нежните си писма още в зората на тяхното запознанство. И продължава да го прави до сетния си дъх. Задъханите редове преливат от всепоглъщаща любов и кипяща страст. Години след смъртта на Набоков излиза томчето „Писма до Вера“.
Пишете писма на любимите си. Напишете едно поне днес, в деня на влюбените, не есемес, не в месинджъра, не във вайбър. Напишете го с мастило върху хартия, сложете го в красив и плик и го връчете лично. Самият процес на писане подклажда чувството ви живо. И всеки път вие се влюбвате отново в човека, на когото пишете. И той или тя – във вас.
Да, имам нужда от теб, моя приказка. Защото ти си единственият човек, с когото мога да говоря за сянката на облак, за песента на една мисъл – и за това как, когато днес излязох на работа и погледнах един висок слънчоглед в лицето, той ми се усмихна с всичките си семки.
До скоро, моя странна радост, моя нежна нощ.
- Как да ти обясня, мое щастие, мое златно прекрасно щастие, доколко съм изцяло твой – с всичките си спомени, стихове, изблици, вътрешни вихрушки? Как да ти обясня, че не мога да напиша нито дума, без да чуя как ще я произнесеш и не мога да си припомня нито една дреболия, която не сме преживели заедно – независимо дали е твърде лично, непредаваемо – или само някой залез или нещо друго на завоя на пътя – разбираш ли какво имам предвид, мое щастие?
- Кълна се – и мастиленото петно няма нищо общо с това – кълна се във всичко, което ми е скъпо, във всичко, в което вярвам – кълна се, че никога досега не съм обичал така, както те обичам – с такава нежност – до сълзи – и с такова чувство на сияние.
- Повече от всичко искам да си щастлива и ми се струва, че бих могъл да ти дам това щастие – слънчево, просто щастие – но и не съвсем обикновено...
Готов съм да ти дам цялата си кръв, ако трябва – трудно е за обяснение – звучи банално – но е така. Ето, ще ти кажа – с любовта си можех да запълня десет века огън, песни и доблест – цели десет века, огромни и крилати, – пълни с рицари, яздещи по пламтящи хълмове – и легенди за великани – и свирепата Троя – и оранжевите платна над пирати и поети. И това не е литература, защото ако препрочетеш внимателно ще видиш, че рицарите са се оказали дебели.
Просто искам да ти кажа, че някак си не мога да си представя живота без теб...
- Обичам те, желая те, имам нужда от теб непоносимо... Очите ти – които блестят така учудено, когато с отметната назад глава разказваш нещо смешно – очите ти, гласът ти, устните, раменете ти – толкова светли, слънчеви...
- Ти дойде в живота ми – не като човек идва на гости... а както идва в царство, където всички реки са чакали твоето отражение, всички пътища – твоите стъпки.
Сладка моя, любов моя, живот мой, нищо не разбирам: как можеш да не си с мен? Толкова безкрайно съм свикнал с теб, че сега се чувствам изгубен и празен: без теб, душа моя. Ти превръщаш живота ми в нещо светло, удивително, дъгообразно – слагаш отблясък на щастие във всичко – винаги различна. Понякога можеш да си димнорозова, пухкава, понякога тъмена, окрилена – и не знам кога обичам повече очите ти – кога са отворени или затворени… Днес не мога да пиша за нищо, освен за копнежа си по теб. . .
