Понякога ми е нужно да изтекат много седмици, да се сменят месеците на много пълнолуния, а аз да съм променил многократно цвета на очите си, на реките и косите си - за да разкажа за място, побрало мое време и мое "аз" и така да му позволя да отплава. Правя го сега. ВОДОПАДЪТ ВИКТОРИЯ. На втория ден от престоя ми там дори го прелетях многократно с частен хеликоптер, а сетивата ми се сливаха с магията му.
Водопадът Виктория се намира на самата граница на Замбия. И именно там, на линията, където милиони тонове вода се изливат ежеминутно, започва Зимбабве.
Водопадът - най-големия в света, почти два пъти по-голям от Ниагарския - в ролята си на край и начало. На граница, изливаща се в колосални мащаби между тях. А когато говорим за началото - все повече водещи учени твърдят, че своята поява човечеството води от териториите на днешнo Зимбабве. Може би ръката, която Ева протегнала към своя Адам, е била абаносова. Като лицата , раменете, гърдите и косите на двамата. Легендарната Cавска царица от Библията, за която се разказва също и в Корана, според съществуваща днес археологическa тезa е била владетелка на древното Велико Зимбабве - най-могъщото и богато кралство тогава.
Разбира се, има и такива, които уверяват, че хомо сапиенс се е появил в Етиопия. Или в Танзания. Други се кълнат, че човечеството ни е експеримент, пренесен от друга планета.
Но тук действително се чувстваш като на друга планета, застанал там - на ръба на скалата, от която започва Зимбабве, a непосредствено пред самите ти очи от почти 300 метра височина с апокалиптична сила се стоварват надолу над десет хиляди кубически метра вода всяка секунда! Вкаменен стоя пред истинска бездна, в която сякаш всеки миг се сриват колоните на цели светове.
Стоя на ръба на скалата и пред мен е истинският, изначален и първопричинен Хаос. Красив до чудовищност. Унищожителен, окончателен, плашещ, но и притегателен...
Защо сме стигнали с техниката и с поезията си звездите, щом не можем да се откъснем от ръба на бездната?
Защо оставаме все така привлечени от опустошението? Питам се всичко това, вгледан в исполинското чудо на природата. Милиарди и милиарди водни капчици - последица от разбиването на колосалните водни маси - се носят като феерична мъгла във въздуха, обвиват ме в призрачната си, невидима мантия и - чудо - вдигайки очи нагоре, виждам няколкостотин небесни дъги над себе си и водопада.
Всяка една от тях е сякаш ефимеpният мост между Хаоса и Началото. И изведнъж всичко е като в онази стара, наситена с утеха песен - всяка една от тези дъги ми повтаря с невинната оправдателнa палитра на своите цветове, че аз все пак може би съм от другата, от по-добрата страна.
Наистина от другата страна на дъгата. На ръба на края и на ръба на началото.
Казаха ми, че когато е пълнолуние, дъгитe над водопада Виктория сияят в сребристо-бяло в нощното небе. И въпреки че времето на престоя ми там не съвпадна с пълнолуние, и до днес понякога ги сънувам - ослепителните бели дъги под пълната луна над най-големия водопад.
Невидени, а запечатани в представата ми. Може би в това е смисълът на всяка дъга - да построяваме мостовете й насън.
