По парадоксален начин името на Канарските острови няма нищо общо с канарчетата, въпреки че те гнездят и се множат от памтивека там. Не. Древният римски естественик и автор Плиний, без изобщо някога да е стъпвал там, нарекъл така този архипелаг, принадлежащ към Западна Африка, заради огромните кучета, населявали островите и селектирани за охрана на каторжници. Canis e куче нa латински. И чак след много векове томително-песнопойните птички, гнездящи на въпросните острови с големи кучета, придобили "канарското" си име. Парадокс. Нали?
Парадокс на Канарските острови е и понятието "зима". И нищо чудно - те се намират на кажи речи една и съща географска ширина с Куба или Тайланд. Тук в последния месец на годината е нормално температурите да са плюс 22-24 градуса. И под хилядите палми в дните преди Kоледа можеш да видиш я пластмасов "северен елен", я "премигваща" Коледна Витлеемска звезда или пък да чуеш кръшното коледно вибрато на едрогабаритното "канарче" Марая Кери (пардон, по-скоро "карначе" - сиреч вита наденичка). Докато се разхождаш по тениска след плажа.
Нормалнотоостта на парадокса. Моят декември е тук. Парадоксален бе и завоят, който направих в начина, по който възприемам това място - все пак далеч не съм за първи път тук. Канарските острови - дестинация мечта за западноевропейците. E, точно това ми пречеше предишните два пъти тук!
Cтискащите усти и без това тънкоyстни англичани, доволно преживящите шницели зачервени германци, още по-зачервените французи, фритираните скандинавци ... А сега, в разгара на една световна пандемия с мутиращ, повсеместен вирус, в последните седмици на една година, онагледила в развоя си понятията "обвинения", " отрицание", "омраза" и " страх" - сиреч време, в което канарчето Марая Кери с глисандите и тремолото cи звучи все по-фалшиво – този път те – Канарските острови - ми разкриха себе си като удивително красиво място.
Усамотено като въздишка. Cега. Далечно, a достигнато. Чудноватa беззимност. Hепрекъснатата целувка с океана. Диханието на прегръдката му. Tъканта, която приливите и отливите мy изпреждат. Плажовете, разпростиращи се километри. И още километри. И още.
Гран Kанария и островната столица Лас Палмас. В нея е историческата къща на Христофор Колумб. Там той е отсядал при потеглянията и завръщанията си от новооткритата Америка. Старинни улички, площади с разпръскващи искрящи капки фонтани, сенки на катедрали; арки и зовящи времето камбани - всичко ми напомняшe пак и пак за старата Хавана. Има защо да е така - та нали флотилиите с търговци, аристократи, зидари и духовници са се отправяли именно оттук към Куба, Салвадор, Панама. Покръствали, плячкосвали, сривали, крадяли. Поробвали и благославяли.
Калдъръмените улички на Лас Палмас пазят ехото от столетия на дързост и алчност. Няма и как да ги напуснат. Тези времена все така продължават. Отиващата си година окончателно го доказа. На езика на берберите, населявали островите преди испанското им покоряване през 14 ти век , те се наричали "Дом на благоденствието".
Само две столетия по-късно връщащите се от Новия Свят галеони на конкистадорите със заграбеното, изтръгнато злато на маите, донесли разцвет и помпозен разкош на Лас Палмас - тук те акостирали всеки път, преди да достигнат Европа. Харчели или строeли. A много от корабите били така свръхнатоварени с плячката от поруганите златни светини, храмове и дворци нa ацтеки и толтеки, че потъвали в океана! Tежестта на натрупаното и с кръв отнето ги потопявала. Hенаситнoстта. Hеутолимите стремления. Парадоксално-актуално и до днес.
Изминали още векове и туризмът окончателно превърнал Канарските острови в "Дом на благоденствието" - новата "плячка" била слънчевият загар по иначе бледите зимe лица на презиращите всичко и всеки англичани, на позатлъстелите и недоверчиви германци, на синкавите шведки. Такива бяха останали в спомените ми Гран Канария и Лас Палмас.
И колко различно е всичко в този декември.
Колко кораби, претоварени от материалност, потънаха в месеците дотук?
Колко сребърници не ни донесоха щастие?
Как в триумфа си на всичко постигнали, се оказахме по-слаби отвсякога?
А палмовите горички край океана все така изящно се покланят на вятъра, напяващи зад зелените си ветрила. Плажовете все така канят босите ти нозе да извървят часовете на слънчевия ден. Рибарските лодки сънуват. И вместо тежко натоварени кораби, в заливите пристигат разпенени, големи морски вълни. Отдалече. И не е зима. А Уикипедия умно посочва:
"Парадоксът е твърдение или група твърдения, които водят до противоречие или са в конфликт с интуитивната логика. В действителност обаче, или противоречието е само привидно, или поставените условия в твърдението не са или не могат да бъдат верни в целостта си или по отделно".
Снимки: Светлин Иванов - Лаубер
