Буенос Айрес нарича сам себе си безгласно, но с цялата настойчивост, на която е способен, с едно - единствено име: ТАНГО. Kогато си там, в аржентинската столица и още по време на първия си ден, завивайки зад ъгъла, ce натъкнеш на танцуваща танго двойка - между спрелите коли, минувачите и светофарите - тогава разбираш : Буенос Айрес живее с тангото, от тангото, въпреки тангото, заради нeго!
Tанцувайки го, изстрадвайки го, инсценирайки го, изпивайки го. Танго - най-трудният танц, наситеният докрай и с елегантност, и с вулгарност - телата които пулсиращо се вплитат, отблъскват и отново вкопчват едно в друго. Извиращи от съблазън движения с таз, с гърди и бедра. Hевротичният докрай, носталгичният докрай танц.
Тангото от пристанищните вертепи и пушещите c цигаре проститутки, тангото от мраморните зали с кристалните полилеи и дамите във вечерни рокли с гол гръб, тангото на моряците с татуирани стихове на рамото си, тангото на плантатори-благородници с платинени копчета на копринените маншети и строго пригладени назад коси - лицата на Буенос Айрес. Името на столицата й дават конкистадорите в началото на 16-ти век и в превод от испански означава „Свеж полъх". Повече от три милиона жители го обитават днес този древен град – или „портеньо” – „хора от пристанището”, както наричат те себе си.
Това, което Буенос Айрес иска на всяка цена да премълчи, е, че тангото, макар и наистина зародило се в пристанищните квартали на града, е било изцяло отхвърлено, заклеймено и осъдено на забрава, от финото столично общество. Танцът бил анатемосан като долнопробен и извратен, отречен като агресивен и немелодичен. Очертавала се опасността светът никога да не узнае за тангото...
Последният шанс преди отмирането му се оказали няколкото танцуващи танго двойки „отсреща" - зад големия залив. Уругвай и столицата му Монтевидео били с далеч по-малки претенции за аристократичност. Уругвай бързо се превърнала за тангото във втора родина, която го заобичала като свое дете.
От там искрата припламнала и стигнала до Париж. Завладяла салоните и сърцата му, превърнала се в обсебваща страст. И чак тогава Буенос Айрес с гордост си спомнил на какво е родител. Едва тогава тангото станало негово ДНК и негов герб.
Kогато на улицата двойка танцьори шеметно са се впуснали в лабиринта от стъпки и погледи, наречен танго - можеш да бъдеш сигурен, че тези, които ще останат докрай да ги гледат, са не туристите, а самите аржентинци - забравили коли, светофари, задачи, посоки и време. Изживяват го с ъглите на веждите си, присвивайки очи, с потрепване на устните, с токове на обувките като сърцебиене. Потънали като зрители в техния, само техния танц.
А аз бях омагьосан от лицата на танцуващите. Майсторството на заплетените стъпки и завъртания може да бъде овладяно дори и от произволен индонезиец. Но лицата на аржентинските танготанцьори - те са амплитудни като човешкия дух. Неистови. Деспотични. Демонични. Заповядващи. Умоляващи. Вярващи. Обещаващи. Hепрощаващи. Проклинащи . Затрогващи. Поглъщащи. Отчаяни Окрилени. В тангото всичко, всяка секунда, всяко движение е окончателно, за последно.
Там, в Буенос Айрес и старинните му квартали, разбираш, че този град е избрал сам съдбата си. Да бъде танго. Да боли от него. Без него тази огромна столица от другата страна на земята би билa съвкупност от имена на улици, паркове ... и една Евита.
С него се превръща в пулсираща легенда. Буенос Айрес би откраднал тангото, ако то не беше негово, би забранил танцуването, би затворил пристанищата, би изкоренил парковете си, ако го нямаше тангото!
Буенос Айрес съществува, за да остане танго.
