На седемдесет километра от Атина, на самия край на полуостров Атика, се намира нос Сунион. Tам, на скалата над морето, е храмът на Посейдон - елинският бог на моретата. Oт две хиляди и петстотин години насам мраморните дорийски колони се издигат с горда висота в пространството, където ветровете, развързани, необуздани и свободни премерват силите си. Kъдето брегът се превръща във вода.
Това е мястото, нееднократно възпято от Омир - точката, където за последен път да погледнеш през рамо към родина, към всичко познато и всичко привидно сигурно, отплавайки към хоризонти и очаквания. Така е било в античните представи, но сякаш и днес е така.
Според преданието тук, от скалата на нос Сунион, от стълбите на същия този храм на Посейдон, митичния атински цар Егей се хвърлил в морето, избирайки собствената си гибел. Причината бил корабът с ЧЕРНИ ПЛАТНА, завръщащ се от Крит. На същия кораб, със същите черни платна царят изпратил месеци по-рано единствения си син Тезей, който придружил девойките, които трябвало да бъдат принесени в жертва на Минотавъра - чудовището от Лабиринта в Кносос/Крит, което изисквало пак и пак в жертвоприношение най-знатните и красиви атински чеда.
На раздяла цар Егей прегърнал сина си с пришепната молба :"Ако бог Посейдон е милостив към кораба ти, отплаващ сега траурно с черни платна и невинни, обречени жертви... Ако боговете изберат теб, сине мой, за победител в битката със звяра, заклевам те, смени на връщане черните платна с бели. Аз ще чакам по залез всеки ден да видя от скалата Суинион и Посейдоновия храм твоето завръщане..."
Но Тезей забравил да смени черните платна, връщайки се. Да, той победил чудовището, а критската принцеса Ариадна победила собственото му сърце на герой. Врекли се един в друг и обичта им направила лунна пътека в Посейдоновото море. А далеч от тях, залез след залез след залез, цар Егей се вглеждал в пурпура на хоризонта, питайки ветровете, какъв цвят платна ще довеят до търсещите му очи. Tезей отпътувал обратно с Ариадна към родната Атина, но самият бог Дионисий се явил и я отнесъл със себе си за своя невеста.
Героят-победител на Минотавъра останал сам на палубата. Победата му изведнъж изглеждала незначителна. Боговете са ревниви към щастието на смъртните и лесно го присвояват. Знаеш. Нали? И така победителят Тезей се връщал в родната Атина със сломеното сърце на победен.
Да, боговете ни карат на заплатим скъпо за победите си. Знаеш и това, нали? Често цената е най-скъпото ни.
Тогава, там, в залеза, от скалата Суинион, застанал до колоните и взиращ се, цар Егей съгледал връщащия се кораб, но вместо с искрящи, леки и бели платна, той бавно приближавал с тежките черни. В скръбта по изгубената любов, Тезей забравил да смени платната. За цар Егей това означавало само едно: синът му е мъртъв и на кораба е трупът му. Направил тиха крачка към ръба на скалата. После още една. И още една. Потъващото във водите ранено слънце обагряло - от хоризонта до хоризонт - целия свят с кръвта си. Залязвало, заедно с последната искрица у Егей. Той направил още една стъпка ... и се понесъл надолу, без стон, към рубинените води... Поданиците му нарекли на него същото това море, поело със залезните си вълни мъртвото му тяло - и до днес ЕГЕЙСКО море започва от скалата Сунион и сменя цветовете си между хоризонти и хилядолетия, а ветровете му разказват.
Тезей, погрешно сметнат за мъртъв, пристигнал в родната Атина. Навреме, за да оплаче смъртта на баща си. Но - вгледан от високото в потъмняващите гранатови води - аз си мислех, че Цар Егей може би е видял истината в черните корабни платна. Част от сина му, най-важната част от него - душата му, се връщала всъщност мъртва. Заради отнетата любов, заради подигравката на боговете и заради това, че няма как да победиш едно чудовище, ако не събудиш чудовището в себе си.
По мраморния олтар на храма днес се търкаля единствено слънцето.
Гледам надолу от скалата. Помня, как аз самият съм се чувствал ограбен именно в миговете на своите собствени най-големи победи. Как за да надвия чудовищата в живота си, аз самият трябва да се превръщам в такова. Помня, колко пъти (неволно или умишлено, кой знае?!) не смених черните платна с бели.
Морската вода под мен е вече почти черна, почти само ревящ звук в бездна. Ветровете стават все по-силни: изтръгват мислите ми, запокитват ги в нощта. А аз, в вгледан в Непрогледното, се питам, кого и какво обричах на гибел с черните си платна? Докато страдах за друго.
И от сцената на амфитеатъра, с ехото и шепота на епохите си повтарях стиха на Еврипид : "... и в трудностите ни няма почивка. В сладостта да живеем, обградени оставаме от приближаващия мрак на смъртта. В смеха си, в наздравиците и в суетата..."
