Наука29 май 2017

Защо кръщелникът на Хитлер стана свещеник

Интервю на Григорий Катаев с едно от децата на Третия райх

Казва се Мартин Борман. Да, точно като баща си. Мартин Борман е по-големият син на Мартин Борман, втория човек в Третия райх, началник на кабинета на НСДАП, райхслайтер, глава на Щаба на заместниците на фюрера и личен секретар на Хитлер. Мартин Борман-младши е бил лекар, дълги години е работил в Африка, бил е католически свещеник, мисионер. Лекувал е хората, четял им е проповеди, опитвал се е да им оказва морална помощ.

Руският журналист Григорий Катаев се среща с Мартин Борман-младши през 2004 г. в Цюрих. Предлагаме ви извадки от неговото интервю с човека, вечерял редовно с Хитлер на една маса още от детските си години. Хитлер е и негов кръстник. Интервюто е публикувано в сайта Snob.ru.

- Ръкували ли сте се с Хитлер?

- Да, много пъти...Надявам се, че това не хвърля сянка върху мен.

- Разбира се, простете за този спонтанен въпрос.

- Хитлер ми беше кръстник. Можете ли да си представите какво чувствах поради този факт, като вземем предвид, че по-късно дълго време бях свещеник?

- Дори не мога да представя какво сте почувствали.

- Много пъти са ме съветвали да си сменя фамилията. Но мислех, че това не е правилно. Това е моята съдба, моят кръст. И съм длъжен да го нося. Татко ми беше добър баща, грижовен и разбиращ. Обичам го като баща. Въпреки че той, както и всички нацистки вождове, беше не просто престъпник, а чудовище. И ако се беше озовал на подсъдимата скамейка в Нюрнберг, той по-скоро заслужаваше екзекуция, отколкото Рибентроп.

- Мартин, как успявате да раздвоите отношението си към него като към „баща" и като към „друг"? Как съвместявате любовта си към него с ясното осъждане като нацистки престъпник и, както казвате, чудовище?

- Знаете ли, първо – чудовищата също се грижат за децата си! А второ – вие сте твърде млад. За мен това е отдавна решен въпрос. Престъпленията на баща ми, това, че е бил един от онези, които с подписа си са изпращали хиляди хора на смърт, предизвиква в мен еднозначно и категорично отношение.. А това, че е бил любящ баща – това касае само мен и моите братя и сестри. Кое е по-значимо? Моите чувства или смъртта на милиони хора? Тук всичко е ясно. Когато се виждаме на редките фамилни срещи, никога не пием за „царство му небесно". Вдигаме наздравица за нашата памет за него като баща и за спасение на душата му. В което аз не вярвам...

Знаете ли, цял живот се опитвам да изкупя чудовищния грях на баща си пред света. Не мисля, че успях. Не мисля, че изобщо е възможно. Но се опитвах...

- Вие не сте били длъжни да го правите. Синът не отговаря за баща си.

- О, не! Отговаря и още как! Морално. И синът за бащата, и бащата за сина. Това, което казвате, е измислено за облекчение на чувството за вина. Отговорни сме за всеки наш близък човек. Винаги го казвам в проповедите си. Само защото ни е близък. Даже и за приятеля си. И всички чувстват това. Но не всички си правят труда да го осъзнаят и да го кажат на глас.

Дъщерята на моите приятели, Катрин Химлер, внучка на Ернст - брат на Хенрих, е историк, политолог. Направила е много за разобличаването на бягащите нацисти. Тя е пътувала по света. Тя също не е променила фамилията си. Разследванията ѝ за братята Химлер дават правдива картина за семейството ѝ. Това е семейство на душевни уроди.

Предположете, какво гражданство получи тя?

- Швейцарско?

- Не.

- Американско?

- Не, няма да познаете.

- Добре, едно радикално предположение – руско?

- Не!

- Предавам се.

- Тя е гражданка на Израел. Мъжът ѝ е генерал от израелската армия.

- Мога да си представя израженията на лицата на граничните полицаи, когато влиза в Израел и видят фамилията ѝ!

- Да, всички в Израел знаят тази фамилия. Тя си я остави, за да не забравя никога за миналото на своето семейство.

- Мартин, извинете ме за въпроса, но… кой е най-яркият ви спомен от онова време?

- Мога да ви разкажа за вегетарианството на Хитлер, за обедите у тях, за това, как го наричах „чичо Адолф", как ме учеше да рисувам и как това ми харесваше, но колко не харесвах едрия му нос, когато се накланяше към мен и ми обясняваше как да нанасям акварелните щрихи и колко мек и завладяващ беше гласът му. И какъв ужас изпитах, когато разбрах истината за него, за баща ми, за всичко... мога много да разказвам. Но това няма никакво значение.

- Не сте прав, всичко това има значение.

- Не, няма. Има значение една случка вече след войната.

Вече бях ръкоположен. Но има морални ситуации, за които дори свещеникът няма отговор. Разказвал съм тази случка в много интервюта и по телевизията. При мен идваха различни хора, слушах изповедите им и се опитвах да им помогна, да ги окуража.

Веднъж при мен дойде бивш войник на вермахта. Каза ми, че във Варшава е разчиствал мазетата на сградите от укриващите се там хора от съпротивата. От едно мазе внезапно изскочило и побегнало малко момиче на пет или шест години. Но се спънало и паднало близо до войника. Той понечил да го вдигне и да го спаси. Но внезапно чул крясъка на оберлейтенанта: „Клаус! Набоди я с щика!“ И изпълнил заповедта...

Момиченцето не викало, а въздъхнало. За няколко секунди. Задушавайки се, гледало войника. Той осъзнал, че е направил нещо чудовищно. Че няма да може да живее с това. Извадил щика от тялото и хукнал след оберлейтенанта, за да го убие. Намерил го след малко, лежащ възнак, ранен от автоматична стрелба от прозорците на близката сграда. И вместо, както е по устав, да спаси офицера, той го намушкал неколкократно с щика. Изповедта му чух 20 години след войната. Този войник станал пощальон, но не се оженил, нямал деца. По думите му не можел да погледне дете в очите.

През всеки ден от тези 20 години живеел със спомена за извършеното престъпление. „Бог няма да ми прости, не мога да си представя какво ще ми се случи за това, което съм извършил“ - казал. Даже като свещеник не знаех какво да му отговоря. След седмица този човек се обеси.

Страхувам се да го изрека, но вероятно този човек е постъпил правилно. Вероятно аз не съм правилният свещеник.

- Мисля, че сте правилният свещеник.

- Повечето хора са като този войник. Те рано или късно всичко разбират, или ще разберат. Но в момент, когато от тях зависят животът и съдбата на други хора, те слушат заповедите. Те се подчиняват на идеята. Трябва да си устремен човек и непрекъснато да мислиш какво правиш, и най-важното – да не се страхуваш от себе си. Да не се страхуваш да се противопоставиш на заповедта, за да не извършиш в критичен момент нещо чудовищно.

- И какво – мислите, че му е простено ли?

- Да. Простено му е. Той не е убивал с умисъл. Направил го е по инерция, изпълнявайки заповед. После е страдал цял живот. Нито Химлер, нито Гьобелс, нито баща ми – не биха страдали за такава дреболия като убито момиченце. Неприятна картинка, но тя не би им причинила нито физически, нито идеен дискомфорт. Та това е било еврейско момиченце. Макар че съм сигурен, че в душата си са разбирали, че това противоречи на природата, че е престъпно и ще трябва да плащат за действията си. Убеден съм, че са го осъзнавали. Този войник е бил нацист чисто формално. И е наказал сам себе си. Затова е и опростен.

...

И в нацизма, и в сталинизма, и в севернокорейската идеология, във всяка тоталитарна идея има много привлекателност. Хората се страхуват от многообразието и сложността на живота. А подобна идеология създава впечатление, че обяснява и отговаря на всички въпроси. И хората се правят, че вярват в нея. До степен, че убеждават сами себе си. Това е лудост. Но еднозначността привлича, безумието е обсебващо и заразно.